Любомир вече не отваряше прозорците, за да не чува птиците.
Струваше му се, че всяка тяхна трела е подигравка с неговото мълчание. Опита се да пресади лехата, донесе нови разсади. Но нищо не се прихващаше. Земята сякаш отхвърляше новите цветя. Не знаеше какво прави грешно — тори, полива, съветва се със специалисти. Но всичко вехнеше. Сякаш тя бе отнесла със себе си душата на тази градина.
След половин година той продаде къщата.
Дарина така и не си призна. Но след разговора с кварталния полицай, който случайно спомена, че я е видял до къщата същата нощ — с кофа и лопатка — Любомир окончателно прекъсна връзката си с нея.
—
Той замина в друг град и нае малък апартамент. Живееше сам. Боян остана с него — кучето беше остаряло, станало лениво, почти не лаеше. Понякога сядаше до прозореца и дълго гледаше в далечината. Като че ли чакаше някого.
Всяка пролет Любомир купуваше един розов храст. Засаждаше го в саксия и го поставяше на перваза на прозореца. Но до лятото неизменно увяхваше. Нито един от тях не преживя повече от месец.
А веднъж, когато се върна у дома, намери Боян мъртъв до същата леха, която се опитваше да пресъздаде на балкона си. Кучето беше положило муцуната си право върху черната пръст. На челото му лежеше листенце — сякаш самата Маргарита, отдалече, бе дошла да се сбогува.
—
В психиатричната клиника Маргарита живя още четири години. Не говореше. Не излизаше на разходки. Само рисуваше. Последната ѝ рисунка предадоха на Любомир след смъртта ѝ.
На рисунката имаше жена — боса, в дълга рокля, седяща на колене край пищна розова леха. А зад гърба ѝ — сянка. Без лице. Без форма. Но с кофа в ръце.
Той окачи рисунката над леглото си и всяка вечер преди сън се питаше:
„Защо тогава не я защитих?“
Но отговор нямаше.
Само тишина.
И празната леха.
