На сутринта Любомир се събуди и не я откри в леглото. Първоначално си помисли, че просто е в градината – въпреки всичко, той се надяваше, че тя се опитва да започне отначало. Но лехата все така зееше празна. Маргарита я нямаше. Нито в кухнята, нито на верандата, нито при съседите.
Телефонът беше останал вкъщи, върху възглавницата. На екрана – недовършено съобщение:
„Ти някога обиквал ли си поне една от тях така, както аз?“
Обиколи целия квартал, обади се на приятели, познати, роднини. Маргарита никъде не беше. След денонощие се обърна към полицията. Още след два дни я намериха – в гората, на брега на езерото. Тя седеше до водата, боса и с празен поглед. В ръцете стискаше нещо изсъхнало и тъмно: пъпки, набрани от лехата няколко дни преди трагедията. Явно ги беше пазила у себе си и ги беше взела със себе си.
Не оказа съпротива, когато я отведоха. Не каза нито дума. Само гледаше в една точка.
Психиатрите поставиха диагноза: тежко разстройство вследствие на емоционално пренапрежение и депресивен епизод. На Любомир препоръчаха да я посети по-късно в клиниката, когато започне да отговаря на въпроси. Той чакаше седмица, после две. Маргарита не говореше. Не пишеше. Започна да ѝ носи снимки – не техните сватбени или портрети, а снимки от нейната градина. Тя ги гледаше без да променя изражението си.
Понякога рисуваше. Даваха ѝ хартия с моливи. Любомир забеляза, че на всяка рисунка имаше роза – понякога една; понякога десет в различни цветове; понякога само празната леха.
Домът постепенно опустяваше. Любомир вече не отваряше прозорците – за да не чува птиците.
