— Тя не би го направила… — започна Любомир, но замълча. В главата му изплуваха фрази, които преди не беше приемал насериозно:
„Защо са ти толкова бодили? Все едно сме в гората при дивите прасета.“
„Преди във двора имаше домати, краставици, а не това женско царство!“
„Като малък копаеше лехите при мен, а сега душиш рози като момиче.“
Той махваше с ръка на това, не искаше конфликти. Но сега, гледайки празната леха, за първи път си помисли: ами ако Маргарита е права?
—
През нощта Маргарита не спа. Въртеше се и шепнеше сама на себе си. Сутринта излезе на верандата и седна на стъпалата. Пред очите ѝ – само черна, прекопана земя. Там, където сутрин я посрещаха пъпките, сега беше празнота. Любомир дойде и седна до нея. Мълчаливо.
— Хранех ги. Говорех им. Всяка имаше свой цвят. Всяка – име. Разбираш ли? — прошепна тя.
— Разбирам.
— Не, Любомир. Не разбираш. Тогава се смееше, когато им дадох имена. А за мен те бяха като деца.
Той искаше да я прегърне, но тя се дръпна.
—
На следващия ден Маргарита не излезе от стаята си. Не закусваше, не обядваше и не отговори, когато куриерът донесе пратка. Любомир отново опита да поговори с майка си, но тя както винаги беше язвителна:
— Да не мислиш сериозно, че аз съм ги изкопала? Нямам ли друга работа? — усмихна се Дарина подигравателно. — По-добре гледай себе си вместо да ровиш в листенцата.
Той я гледаше в очите, но нищо не каза. На връщане към дома усети тягостна тревога – с всяка минута тя растеше.
—
Седмица по-късно Маргарита изчезна.
