— Любомир?! — възкликна Маргарита. — Къде изчезнаха моите рози?
От къщата, стреснат от нейния вик, изскочи съпругът ѝ.
— Маргарита, какво се е случило, защо викаш?
— Виж! — хлипайки, тя посочи към лехата. — Някой е изтръгнал всичките ми рози с корените!
Маргарита обожаваше цветята, особено розите. Когато с Любомир се преместиха от апартамент в собствена къща, тя с любов подреди предната градина.
Там растяха много растения, но най-голямата ѝ гордост бяха розите — десет храста във всякакви нюанси. Засади ги точно пред прозорците, за да им се радва всеки ден.
— Това вече е прекалено… — промърмори Любомир, оглеждайки пораженията.
— Кой може да направи такова нещо? Защо? — ридаеше Маргарита.
— Сигурно някой се е промъкнал през нощта — предположи той. — Странно само, че Боян не е вдигнал шум.
Той объркано се почеса по тила, а Маргарита, избърсвайки сълзите си, го изгледа подозрително.
— Щом нашето куче не е залаяло — значи е бил някой познат. И аз много добре знам кой! — гласът на Маргарита трепереше от обида.
— Маргарита, хайде стига вече… — Любомир стисна юмруци. — Пак започваш ли?
— Не „пак започвам“, Любомир, а казвам истината. Това беше майка ти. Сигурна съм. Само на нея можеха толкова да ѝ пречат моите рози.
Той въздъхна тежко. Този разговор не беше нов за тях. Напрегнатите им отношения с майка му тлееха още от самото начало – едва бяха заживели в къщата, която Любомир бе наследил от баща си. Дарина живееше наблизо и почти всеки ден наминаваше на гости. Наричаше Маргарита „снахата“ със саркастична усмивка и смяташе увлечението ѝ по градинарството за „пълна загуба на време“.
