— Никога не е късно, — отвърна той меко. — Важно е да има желание. Бих се заел да ви помогна. Бих ви препоръчал за вечерните курсове. При нас в болницата има такива.
— Наистина ли? — Мария не можеше да повярва на ушите си. — Говорите сериозно?
— Напълно, — усмихна се лекарят. — Такъв потенциал не бива да се пилее на парцала.
Тя се засмя през сълзи и изведнъж усети как сърцето ѝ се стопля. За първи път от дълго време почувства, че е нужна.
Същата вечер състоянието на олигарха беше стабилизирано. Диагнозата напълно се потвърди. Красимир беше изведен от кома. Животът му бе спасен. На следващата сутрин цялата болница гъмжеше от новината: чистачката посочила диагнозата на лекарите и това бързо обиколи всички отделения.
Когато Мария сутринта излезе на работа, веднага усети, че нещо е различно. Нямаше обичайната суетня покрай нея, нито погледи през рамо. Напротив – колегите ѝ от домакинството поздравяваха първи, с уважителна топлина в гласа си. Дори младата Милена от пералното помещение, която винаги бъбреше безспир, този път само кимна и ѝ се усмихна искрено и доброжелателно. Медицинските сестри в ординаторската също не я подминаха – някоя кимаше одобрително, друга казваше „Добро утро“ малко по-високо от обикновено. Атмосферата сякаш бе станала по-тиха и мека…
В един от коридорите я настигна самият Александър – главният лекар, който обикновено винаги бързаше нанякъде и беше делови; този път спря за миг и я погледна по-внимателно.
— Здравейте, Мария, — каза той спокойно, без официалност, но с уважение в гласа си. — Още веднъж ви благодаря за вчерашното. И ако някога имате нужда от нещо – не се притеснявайте да кажете, добре?
Тя кимна едва-едва вярвайки си, че самият Александър говори с такъв тон с нея. А той изведнъж протегна ръка и ѝ я стисна силно – може би за първи път в историята на болницата главният лекар стискаше ръката на чистачка.
— Браво! — кратко каза Александър и тръгна по своите задачи.
Мария още дълго стоеше до прозореца и гледаше към сивия двор на болничния корпус там където току-що бе изчезнала фигурата на главния лекар. Той си тръгна както винаги – бързо, с изправен гръб и стегната походка; но за нея този кратък разговор означаваше много повече от просто „благодаря“. Мълчаливо го изпращаше с поглед като че ли опитвайки се да подреди в ума си всичко случило се през последното денонощие.
В душата ѝ бе необичайно светло и спокойно; усещаше лекота сякаш товар носен години наред най-сетне бе паднал от раменете ѝ. Не беше възторг или еуфория – а тих вътрешен светлик като потвърждение: „Не си тук напразно! Ти си нужна… важна.“
В мислите ѝ изплуваха вчерашните погледи, думи, реакции: съвещанието… тишината след думите ѝ… после всичко започнало да се върти… А днес уважителните поздрави… равните интонации… искрените усмивки… Още вчера сутринта тя беше просто чистачката – човекът във фона чието име никой не смяташе за нужно да знае; а днес вече гледаха към нея различно: като към човек който значи нещо; който е посмял да каже истината; който е спасил живот.
И всичко това само заради един добър жест… едно забелязано проявление… една дума навреме! Всичко около нея сякаш бе преобразено щом някой повярва в способностите ѝ – а тя самата започваше да гледа по друг начин на себе си.
Жената хвана отражението си в стъклото: уморено лице със ситни бръчки край очите; коса прибрана под шапчицата… Но погледът вече беше друг! Вътре сякаш бе пробудено онова топло живо чувство което толкова време бе забравила… Усмихна се тихо но вече с нова решимост; внезапно помисли: защо пък всъщност да не опита? Да – годините са напреднали а времето никога няма да стига… Но докато човек е жив никога не е късно всичко да бъде променено!
— Може би наистина трябва да пробвам като медицинска сестра? — прошепна тя сама на себе си.
Мария постоя още малко до прозореца попивайки този нов покой; после изправи раменете оправи работната престилка и тръгна нататък със свежа цел пред себе си – а това значеше много повече отколкото можеше някога да предположи.
