Напред излезе Благой. Внимателно я погледна.
— Мария, нали е така! Откъде знаехте за ацетона? И защо това може да е важно?
Жената се смути:
— Ами… Имах една съседка. Беше болна от диабет. Веднъж получи криза и тогава също миришеше така. Запомних го. А тук ситуацията беше подобна. — Тя наведе очи. — Не съм лекар. Просто изведнъж си спомних сега.
Възрастният терапевт кимна одобрително, леко усмихнат към Мария.
— Ето това значи професионална памет. На практика спасихте човешки живот, Мария. Не всеки лекар би успял, а вие — видяхте, сетихте се, казахте…
Главният лекар Александър все още изглеждаше объркан. Свали очилата си и бавно избърса челото си с кърпичка. Лицето му пламтеше.
— Невероятно! — промълви той. — Толкова просто обяснение. А ние едва не го пропуснахме.
Той вдигна поглед към чистачката. От предишната ирония и скептицизъм нямаше и следа; погледът му стана по-мек, гласът по-тих, почти извинителен.
— Мария, простете ни — промълви той, — че ви въвлякохме така в тази ситуация и ви поставихме в неудобно положение. Получи се неловко.
— Много неловко.
Той леко покашля, сякаш опитвайки се да прикрие смущението си, и извърна поглед, вътрешно упреквайки себе си за високомерното си поведение. В залата премина виновен шепот; някои лекари откровено се засрамиха — бяха се смели и шегували преди малко. Мария само разпери ръце:
— Какво говорите! Вие мен прощавайте! Аз сама се намесих тук като натрапница.
— Изобщо не сте натрапница — каза твърдо Благой изведнъж. — Браво на вас! Проявихте наблюдателност и не ви беше страх да кажете на глас това, което сте забелязали. Малцина биха го направили.
Жената поруменя от неочакваната похвала. Междувременно Александър вече бе овладял себе си; лицето му отново придоби делови вид, а гласът прозвуча с обичайната твърдост:
— Така… Колеги, ще продължим съвещанието по-късно! Сега не е време за теории – имаме пациент в критично състояние! Най-важното е да стабилизираме положението му! Моля всички по местата – действаме незабавно!
Той вече тръгваше към изхода, но внезапно спря и отново погледна към Мария – този път без никаква насмешка или надменност: само уважение и искрена благодарност звучаха в гласа му.
— Мария! — Той леко се поколеба какво да каже: — Свободна сте! Благодаря ви още веднъж… Наистина!
Докосна лакътя ѝ в странен опит да я окуражи и побърза след колегите си навън. Мария сякаш чак сега осъзна какво е станало – притиснала до гърдите инвентара си за чистене; все още не можеше напълно да повярва на случилото се: само за няколко минути от обект на подигравки тя бе станала главната героиня на консилиума.
Дали не беше сън? Нали тъкмо щяха да я унижат – а стана точно обратното…
— Мария! — тихичко я повика познат женски глас.
Беше младата ендокриноложка, която първоначално реагира скептично на думите ѝ; сега обаче в очите ѝ имаше благодарност и лека неловкост едновременно – приближи бавно към Мария като че ли търсейки подходящите думи:
— Благодаря ви! Ако не бяхте вие… сигурно още щяхме да търсим причината и щяхме да губим ценно време…
Мария смутено се усмихна с наведени очи; точно тогава при тях мина друг лекар – по-възрастен мъж с бяла престилка и бележник под мишница: докато вървеше покрай тях каза с уважителен тон:
— Всички ни поставихте на място днес… Рядко може човек да чуе такива наблюдения от чистачка! Поздравления!
Чистачката поруменя още повече – мушна ръце дълбоко в джобовете на престилката си и сви рамене притеснено:
— Аз ли? Нищо особено… Просто ми се стори позната миризмата – това е всичко…
Но лекарите клатеха глави невярващо; някой дори тихичко ѝ ръкопляскаше докато минаваше покрай нея… А Благой – старият терапевт – внезапно я попита гледайки я право в очите:
— Не сте ли мислили някога да учите за фелдшер или медицинска сестра? Май имате талант…
Мария дори остана без думи:
— Къде ти… Аз вече съм над четиридесет… Късно ми е сигурно за учене…
