„Мислеше, че всичко ще приключи толкова лесно? Очаквай изненада. Б.“
Анна свъси чело. Кой ли е това? Борис? Петя? Или самият Александър е решил да се пошегува? Остави телефона — днес не ѝ беше до загадки.
В антрето вече стояха три големи кашона с вещите на Александър, които беше събрала предния ден. Анна погледна часовника — точно девет, времето, когато по стара тяхна традиция пиеха сутрешното кафе. Сега тази традиция бе потънала в забвение заедно с брака им.
Тя отвори входната врата и внимателно изнесе кашоните на стълбищната площадка. После извади телефона и ги снима — за всеки случай. Ако случайно Александър реши да я обвини, че е откраднала нещо.
Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато чу тежки стъпки по стълбите. На площадката се появи Александър — почервенял от яд, придружен от двама полицаи.
— Ето! — посочи той кашоните. — Виждате ли? Изхвърли ми вещите! Това си е моят дом!
Старшият полицай, мъж на около четиридесет с уморено лице, въздъхна:
— Госпожо, това ваше действие ли е?
Анна спокойно извади документите от чантата си:
— Ето съдебното решение за прекратяване на брака.
Ето и извлечение от Имотния регистър, че жилището е моя собственост. А това — подаде тя последния лист — е официалното уведомление, което изпратих на този гражданин преди седмица с искане да си прибере вещите.
Александър грабна документите от ръцете на полицая:
— Всичко това е фалшиво! Аз съм адресно регистриран тук! Имам право…
— Господине, успокойте се — строго каза вторият полицай. — Съгласно член 35 от Жилищния кодекс на България…
— Пак този член! — избухна Александър. — Омръзнахте ми всички с вашите закони!
Полицаите си размениха погледи. Старшият извади бележник:
— Госпожо, нямате нищо против той да вземе вещите си още сега?
— Разбира се, че нямам против — усмихна се Анна. — Даже ще помогна.
Александър яростно сграбчи първата попаднала му кутия. В този момент долу се чу глас:
— Анна? Аз съм Тодорка. Донесох ви банички!
По стълбите се появи съседката с чиния в ръка. Щом видя Александър, тя изсумтя:
— Охо, боклукът се върна! Поне донесе ли разписките за сметките дето не плати три месеца? Или пак дойде нещо да искаш?
Александър скръцна със зъби:
— Не ви влиза в работата!
— Много даже ми влиза! — бабата остави чинията върху парапета. — Четирийсет години живея тук и такова нахалство не съм виждала! Полиция, вижте го само… – тя посочи кутията в ръцете му – даже подаръците за любовницата си не забравил!
Анна учудено повдигна вежда. Александър рязко дръпна кутията към себе си:
— Не ти влиза в работата!
— Ахаа „не ми влиза“… – засмя се бабата – а кой вчера пред входа пиеше бира с една рижавелка? И тя ли „не твоя“?
Полицаите пак си размениха погледи. Младшият взе кутията от Александър:
— Хайде да проверим съдържанието за всеки случай.
— Нямате право! – извика Александър, но беше вече късно.
Полицаят отвори кутията: най-отгоре лежаха стари дънки и тениски; но под тях… Анна ахна: скъп комплект парфюми, който „изчезнал“ преди половин година; любимите ѝ обеци; цяла купчина картички надписани „За Петя от Александър“.
– Интересно „недоразумение“, – сухо отбеляза старшият полицай – Господине, имате късмет че госпожата не подава жалба за кражба.
Александър стоеше като хванат ученик на местопрестъплението. Баба Тодорка тържествуващо се усмихваше:
– Така винаги ставаше: крадеше и лъжеше… а сега полиция викнал! Как ти харесва истината такава каквато е… а?
Анна мълчаливо наблюдаваше как Александър почервенял от яд и срам грабва кутиите си и тропа надолу по стълбите; полицаите ѝ благодариха за съдействието и тръгнаха след него.
– Благодаря ви много Тодорке… – тихо каза Анна.
– Айде стига де… дете мое – махна бабата с ръка – Мъжът като грипа: преболедуваш го и край! Я вземи баничката… със зеле е!
Анна хвана топлата баничка и внезапно усети как по бузите ѝ потекоха сълзи… Но това бяха сълзи на облекчение: всичко най-сетне приключваше.
Влезе вкъщи, заключи два пъти ключалката… За първи път след толкова години този щрак звучеше като истинска свобода.
Година по-късно Анна стоеше на балкона на вече напълно своя апартамент и гледаше първото пролетно слънце. Ремонтът започнат още през брака най-после беше завършен: светли тапети; нов под; просторната кухня дишаше свежест и спокойствие…
На масата в хола лежеше лаптопът ѝ със зареден блог: последният пост трупаше стотици харесвания и коментари: „Как се научих да ценя себе си: историята на един развод“.
Анна посегна към чашата кафе когато звънът на входната врата я прекъсна: куриер носещ огромен букет бели лилии… Тя намръщено прочете картичката: „Честита годишнината ни от запознанството! Всичко разбрах.— А.“
– Какво нахалство… – промълви Анна на глас и веднага хвърли цветята в кофата до входа.
Връщайки се вътре седнала пред компютъра започвайки нов пост: „Защо да вземеш наема от мъж след раздяла е напълно нормално“. Думите идваха лесно – година терапия бе свършила работа…
Телефонът звънна; непознат номер.
– Ало?
– Анн… Аннa… аз съм… – познат дрезгав глас я закова за миг.– Аз… аз дойдох да поискам прошка… За всичко…
Анна пое дълбоко въздух:
– Александре… няма какво повече да обсъждаме между нас…
– Почакай! Всичко осъзнах… Петя ме заряза; майка ми ме поболя със забележките си; брат ми поиска последните левове после изчезнал…
В гласа му звучеше искрена болка.— Голям глупак бях…
– Да… беше.– спокойно потвърди Анa.– Но вече не ме касае…
– Промених се честно!… Може ли поне приятели?… Да поговорим?
Аннa погледнa монитора където нов коментар проблясваше под поста ѝ; жени споделяха историите си благодарни за подкрепата й питаха я съвет…
– Знай едно Александар,— рече тя най-накрая,— вече общувам само със стойностни мъже… За жалост ти не попадаш сред тях…
Затвори телефона добави последния абзац към публикацията натискайки „публикувай“. После хвана бележника–– след час я чакаше среща с издател заинтересован от книгата й…
На прага Аннa спря оглеждайки апартамента––тишина––ред––никой не броеше парите й––не разпиляваше чорапи––не търсеше отчет за всяко левче…
Усмихнатa затвори врата зад себе си––нов ден––нов живот––истински живот…
А долу при кофата букетът лилии бавно увяхваше недочакал получателката си––до него лежеше сгъвана картичка––последният вик на давещия който твърде късно осъзнал какво изгубил…
