Димитър влезе след нея. Видя масата. Лицето му пламна.
— Мария, ти съвсем ли не те е страх? Гостите дойдоха за годишнината, а масата празна!
Гласът му кънтеше из цялата къща. Гостите се втренчиха в чиниите, в телефоните си, през прозорците — навсякъде, само не към тази сцена.
— Какво правиш?! В ума ли си?!
Мария изчака. Остави чашата на масата. Тихо.
— Това е моята изненада.
Настъпи тишина като спуснат завесен плат.
— По случай нашата годишнина обявявам развод, — Мария свали брачната халка. Постави я върху бялата покривка. Звънна леко. — Напускам. Днес. Сега.
Димитър отвори уста. Затвори я. После пак я отвори.
— Ти… пред хората?! Това цирк ли е пред гостите?!
— Не, това е истината, — Мария взе предварително приготвената чанта. — Седем месеца бях вашата прислужница. Готвех, перях, чистех. От пет сутринта до полунощ. А ти нито веднъж не попита как съм. Нито веднъж не помогна с нищо. Просто се възползваше от мен. И двамата ви беше удобно така с мен и толкова.
Магдалена, една от приятелките на свекървата, тихо се подсмихна в шепа си. Елица кимна едва забележимо.
— Мария, мила моя, почакай малко, ще поговорим спокойно — Елена пристъпи към нея с идеално поддържани ръце напред.— Просто си уморена, разбирам те напълно! Ще наемем помощница, нали така, Димитре?
— Късно е вече,— каза Мария и тръгна към изхода.
Димитър се хвърли след нея и я хвана за лакътя.
— Стой! Не можеш просто да си тръгнеш!
— Мога,— освободи се Мария.— Виж ме!
Тя отвори вратата и зад гърба си чу паникьосания глас на Димитър по телефона:
— Ало? Ресторанта ли е? Спешно ми трябва доставка за осем човека! Веднага! Колкото трябва ще платя – само побързайте!
Мария затвори вратата след себе си и излезе на стълбищната площадка. Извади телефона и написа на Албена: „Може ли да дойда при теб?“
Отговорът дойде мигновено: „Идвай бе! Отдавна трябваше.“
Мария остана у Албена една седмица – спеше на походно легло, ходеше на работа и вечер просто гледаше през прозореца безмълвно. Албена не я разпитваше за нищо.
Димитър звъня три дни подред – първо крещеше и настояваше да се върне обратно; наричаше я неблагодарница; после смени тона – молеше я и обещаваше промени; Мария слушаше мълчаливо и затваряше телефона веднага щом можеше.
На четвъртия ден получи съобщение: „Мама легнала болна… Наистина ѝ е зле… Доволна ли си?“
Мария блокира номера му.
Но пък ѝ писа Елица – същата гостенка: „Марийче, извинете за безпокойството… Браво на вас! Аз тридесет години живях със същата свекърва като вашата… Не ми стигна смелост да напусна… Вие сте герой.“
После Магдалена ѝ писа.
После още някой.
Всички пишеха едно: постъпила сте правилно.
