— Там, където мнението ми има значение.
Той не осъзна веднага, че това не е обида или манипулация. Това е краят.
Елица не тръшна вратата и не тропна с крак. Просто извика такси и отиде при Мила. Колата летеше по мократа пролетна улица, а Изабела спеше кротко, дишайки тихо. И изведнъж Елица се почувства свободна. Сякаш някой свали от плещите ѝ товара на чуждите изисквания.
Мила ги посрещна на прага по халат и с лека тревога в очите. Но тревогата бързо се смени с решителност. По време на вечерята Елица ѝ разказа всичко. Мила слушаше мълчаливо, само поклащаше глава.
— Той решил, че парите са само негови? — най-накрая каза тя, докато включваше чайника. — Ами нека пробва сам да роди! Майчинството си е работа – неблагодарна, безплатна, с нощни смени и без почивни дни.
Едва сега Елица усети колко тежки са били чуждите нелепи изисквания и как са я пречупвали.
— Знаеш ли, Мила… Не съм се подписвала да бъда обслужващ персонал за чуждо семейство.
— Браво ти, че си си тръгнала — Мила нежно докосна рамото ѝ. — Никога не търпи! Търпението води само до гроба.
Същата вечер Елица отвори стара кореспонденция с колежка. На работа я помнеха, липсваше им и точно търсеха специалист за дистанционна позиция с гъвкаво работно време. Условията не бяха идеални, но беше добър вариант. Най-важното – отново щеше да има собствени пари.
Докато Елица уреждаше работата си, в профила на Анна се появи нова снимка с лакирани нокти: „Най-после стигнах до салона“, гласеше надписът под снимката. Елица не се учуди – паразитизмът продължаваше, но вече без нейно участие.
…Минаха две седмици. В стаята на Елица вече стоеше същото онова легълце за бебето – тя го беше измъкнала след сериозен спор с Иван. Изабела спеше спокойно в него, не риташе и сутрин се будеше със смях и усмивка. Елица успяваше да свърши всичко и дори работеше вечерта – сякаш силите ѝ бяха повече щом никой вече не я притискаше.
От новините: Анна започнала работа като продавачка в мола. Оплаквала се пред общи познати колко ѝ било тежко да стои права цял ден – много клиенти, а почивките били твърде кратки. Галина също се включила в процеса – решила да пробва като гледачка на възрастни хора.
Една вечер Елица получи съобщение от Иван: „Извинявай! Не бях прав.“ В отговор той получи снимка на заявление за издръжка.
— Брат-спонсор нямам, така че печеля за пюретата на Изабела както мога! Надявам се поне ти да не изчезнеш като бившия на твоята скъпоценна и крехка Анна…
Той така и не отговори.
Но пък Елица включи чайника, приближи до спящата Изабела и оправи одеялцето ѝ. Да – беше уморена; да – тревожеше се за бъдещето им; но поне вече бъдещето зависеше само от нея, а не от прищевките на жени готови да разделят дете от майката си само за собствено удобство.
