Елица излезе от спомените си и погледна възмутено към Иван.
— Добре сте го измислили. Сестра ти сега ще бъде бавачка, а аз ще ходя да се трепя на работа, защото на майка ти и Анна им е тежко?
Иван кимна вяло. Все едно казваше: така се получи.
Той беше израснал в семейство, където Галина решаваше всичко, а неговата задача беше да слуша и да не противоречи. И сега правеше същото: просто препредаваше нарежданията нататък. Очакваше се Елица също така безропотно да се подчинява, без излишни въпроси.
— Знаеш ли кое ме вбесява най-много? Че дори не питате. Просто ме поставяте пред свършен факт. Все едно съм някакъв шкаф, който може да местите както ви е удобно — тя издиша шумно, опитвайки се да се успокои. — Щом вече сте решили всичко — поздравления. А сега чуй моето решение.
Иван застина, гледайки внимателно към жена си.
— Няма да тръгна на работа. Нито сега, нито след месец. И със сигурност — не по плана на майка ти. В отпуск по майчинство съм и това е мое право. Ако някой няма достатъчно пари — нека си търси допълнителна работа. Както всички нормални хора.
Той искаше да възрази, но думи не намери. Остана само тежка въздишка и празен поглед. Елица взе Изабела и отиде с нея в спалнята, оставяйки Иван сам в кухнята.
Разбира се, този разговор не приключи така лесно. По-късно, почти преди лягане, Иван промърмори:
— Хайде утре просто да поговорим с Галина. Без нерви. Тя просто иска да каже нещо.
Поговориха.
— Елица, разбери: на Анна ѝ е трудно. Ти си с Иван, а тя е сама. Толкова ли е трудно да помогнеш? — сладникаво увещаваше снаха си Галина.
Седяха четиримата в хола. Иван беше седнал по-далечко, сякаш случващото се не го засягаше пряко. Анна мълчеше намръщено и бъркаше с лъжичката в празната чаша пред себе си; изглеждаше така сякаш са я обидили много тежко, но все пак би простила великодушно.
Елица слушаше мълчаливо; вече ѝ се искаше да избяга оттам, но добрите маниери я задържаха на мястото ѝ.
— Разбирам те напълно — продължи Галина престорено въздъхвайки — но ти поне не си сама! Имаш Иван до себе си — двамата ще се справите! А Анна… при нея всичко пада върху раменете ѝ: малко дете без никаква подкрепа…
Анна поклати глава отчаяно.
— Ако поне бившият плащаше издръжка… — започна тя тихо.— А той като че ли потъна вдън земя…
Елица замълча; можеше спокойно да припомни как миналата година Анна сама реши „по-добре самотна майка отколкото такъв боклук“, можеше дори да напомни как лично ѝ носеше торби с детски дрехи и вместо благодарност чуваше:
— Аз ли ще разхождам Изабела със син гащеризон? Не ми харесва цветът!
Но нищо от това не каза; гледаше към Иван, който упорито избягваше погледа ѝ.
— Не молим за нищо невъзможно! — пак се намеси Галина.— Просто временно: Елица ще тръгне на работа, Анна ще гледа децата вкъщи, а Иван ще поеме част от домакинството! Това е семейство! Трябва взаимопомощ!
