Случва се и на хората!
Даниела спря и погледна съпруга си. За първи път от много години тя видя в очите му обърканост и… страх?
— Васил, помниш ли как ми казваше, когато бяхме млади: „С теб съм готов да преместя планини“? — попита тя тихо.
— Помня, — промърмори той.
— А сега чуй какво ми каза преди седмица: „Ти тук си никоя — живееш на мой гръб“. Чуваш ли разликата?
Той наведе глава.
— Разбирам всичко… Просто съм изморен, нервите ми са опънати до краен предел, бизнесът се разпада…
— И затова най-лесно е да избиеш напрежението върху жена си? — попита Даниела. — А къде е онзи мъж, който обеща да ме закриля и пази?
Васил мълчеше.
Даниела се приближи до него, сложи ръка на рамото му:
— Не си тръгвам завинаги. Тръгвам си, за да разбера коя съм без теб. И за да разбереш кой си ти без мен.
Тя взе куфарите и се отправи към вратата.
— Ами домът? Обядът? Аз не умея… — каза той объркано след нея.
— Ще се научиш, — отвърна тя, без да се обръща. — Нали си умен мъж.
В новия апартамент беше тихо и светло. Даниела остави куфарите, направи си чай и седна до прозореца. В душата ѝ беше странно – малко тъжно, но едновременно леко, сякаш бе свалила невидим товар от плещите си.
Звънна телефонът. Натали.
— Е как е, героиньо? Премести ли се?
— Преместих се, — усмихна се Даниела. — Знаеш ли, не е толкова страшно колкото изглеждаше.
— Разбира се! Не си избягала в някоя пустош – в центъра на града си със собствен апартамент!
Следващите два месеца отлетяха неусетно. Броят на учениците ѝ стигна дванадесет; поръчките за торти валяха непрекъснато. Даниела започна курс по английски език, купи си красиво палто и дори направи модерна прическа.
Децата я посещаваха редовно. Петя веднъж призна:
— Мамо, стана съвсем различна. По-уверена някакси. Харесва ми такава.
А Петър добави:
— Татко ходи все кисел напоследък. Отслабнал е, не яде нормално.
— Как върви бизнесът му? — поинтересува се Даниела.
— Зле е. Изгуби онзи клиент с проблемите. Пари за нова техника няма.
Даниела въздъхна. Колкото и странно да беше – не изпитваше радост от неговите провали.
Седмица по-късно някой позвъни на вратата ѝ. На прага стоеше Васил с огромен букет рози и много виновен поглед.
— Здравей… — каза той несигурно.
— Здравей! Влизай!
Той огледа апартамента – подредените учебници, компютърa на бюрото й, дипломите по стената…
— Много хубаво при теб… Уютно е тук…
— Благодаря! Ще пиеш ли чай?
На чая дълго мълчаха един срещу друг. После Васил каза:
— Даниела… разбрах… без теб домът не е дом… Всъщност нищо вече не е както трябва…
— Васил…
— Остави ме да довърша… Бях пълен глупак! Ти винаги беше основата на нашето семейство – а аз това не го оцених… Прости ми…
Даниела гледаше съпруга си и виждаше онова младо момче в което някога бе влюбена…
— Върни се… — помоли той тихичко.— Но този път ще живеем различно – като равноправни партньори…
— А ако пак започнеш да ме унижаваш?
– Няма! Обещавам!
Даниела замълча замислено… После се усмихна:
– Знаеш ли какво? Ще помисля… Но апартамента ще оставя за себе си – за всеки случай!
Васил кимна:
– Справедливо е!
След половин година пак живееха заедно – но вече като двама независими души избрали сами да бъдат един до друг вместо просто да търпят съдбата… Даниела продължи работата си; Васил почти овладя готвенето на боб чорба като нейната; а неделните дни прекарваха заедно приемайки поръчки за торти…
И когато познати питаха Васил как са им отношенията той гордо отговаряше:
– При нас? Всичко е чудесно! Жена ми е най-добрият педагог и сладкар в града!
Приятели, харесайте страницата ми и последвайте канала – предстои още много интересно!
