Даниела погледна децата си – зрели, успешни хора, които беше отгледала. Петя – лекар, Петър – инженер. Нима и те смятат, че майка им не е способна на нищо сериозно?
– Защо толкова се учудвате? – попита тя. – Нима нямам право да работя?
– Имаш, разбира се, – побърза да се поправи Петя. – Просто… толкова дълго беше домакиня…
– Бях, – съгласи се Даниела. – А сега вече няма да бъда.
В този момент у дома се върна Васил. Настроението му беше лошо – поредните проблеми с клиенти.
– А, децата са дошли, – промърмори той. – Дано поне майка ви ви е нахранила като хората.
– Тате, мама вече работи, – съобщи Петър.
– Работи! – презрително изсумтя Васил. – Малко левчета изкарва и вече си въобразява, че е бизнесдама.
Даниела усети как нещо в нея се прекъсна. Достатъчно. Стига толкова.
– Знаете ли какво, – каза тя спокойно, – хайде да ви кажа колко са тези „левчета“.
Стана и донесе тефтера със записаните приходи.
– През последните два месеца спечелих осемдесет и седем хиляди лева, – произнесе ясно тя. – Това е повече от твоята месечна заплата, Васил.
Настъпи тишина. Васил я гледаше така сякаш вижда призрак.
– Това не може да бъде… – промълви той.
– Може, – отвърна твърдо Даниела. – И това е само началото.
– Мамо… защо нищо не си казвала? — тихо попита Петя.
Даниела погледна дъщеря си, после сина си и накрая съпруга си:
– Защото се страхувах точно така да реагирате — че ще кажете: „мама не може“, „това е несериозно“, „по-добре гледай къщата“.
Васил опита да възстанови контрола над ситуацията:
— Да речем си изкарала някакви пари — и какво от това? Мислиш ли, че ще продължи? Клиентите ще избягат — всичко това са детски игри…
— Детски игри ли? — повтори Даниела и се засмя за пръв път от години — искрено и от сърце. — Знаеш ли какво ми каза вчера майката на един мой ученик? Че за половин година синът ѝ вдигнал оценката по математика от тройка на шестица и влязъл във физико-математическа паралелка. Това детски игри ли са?
— А Росица поръча торта за сватбата на дъщеря си за тридесет души — за двадесет и пет хиляди лева! И още две сватби чакат реда си! Това също ли са игри?
Петър поклати глава:
— Мамо… прости ми! Не знаех колко готина си!
— Никой не знаеше… — тихо отвърна Даниела. — Включително и аз самата.
Васил стана от масата:
— Добре де… стига театри! Така или иначе сериозните пари в тази къща ги нося аз!
— Носеше ги… — поправи го Даниела. — А сега нося и аз! И знаеш ли какво? Утре сутринта се местя в собственото си жилище!
Ако беше казала, че лети за Марс ефектът щеше да е по-малък.
— Какво?! — избухна Васил.
— Чу ме добре… — спокойно отвърна жена му. — Повече няма да живея с човек който ме смята за безполезен търтей!
— Мамо… може би не трябва толкова рязко? — объркано каза Петя.
Даниела погледна децата с добри но решителни очи:
— Деца мои… тридесет и четири години жертвах себе си заради семейството ни! Не съжалявам нито миг: станахте прекрасни хора! Но сега идва моето време да живея за себе си!
На сутринта Даниела събра два куфара с най-необходимото. Васил седеше в кухнята със сковано лице уж четейки вестник.
— Даниела… какво правиш бе жена?! — най-накрая не издържа той.— Къде ще ходиш сама на тези години…
— На тези години жените тепърва започват живота си, Василе! — отвърна тя докато закопчаваше куфара.
— Айде стига глупости! — скочи той.— Да сме се скарали малко или нагрубил съм те… случва се при хората! Остани поне… поговорим като нормални хора…
