Даниела стоеше до печката, разбърквайки борша с дървена лъжица, когато думите на Васил я удариха като плесница.
— Ти тук си никоя — живееш на мой гръб! — изръмжа той, хвърляйки празната чиния на масата след закуска. — Трийсет години си стояла вкъщи, гледала си децата, а сега още и претенции имаш!
Какво стана причина за този изблик? Просто нейната молба да купят нова пералня. Старата им най-накрая се предаде след петнадесет години вярна служба.
— Васил, не искам вила в Швейцария — тихо отвърна Даниела, без да се обръща. — Обикновена пералня, най-обикновена.
— Обикновена! — изимитира я той. — А кой ще плаща за нея? Да не мислиш, че парите сами падат в джоба ми?
Даниела бавно остави лъжицата. Тридесет и четири години брак. Тридесет и четири години тя ставаше в пет сутринта, за да му приготви закуска. Когато тепърва започваше строителния си бизнес, тя водеше цялата отчетност, седеше по нощите над документите, докато той спеше. Отказа се от работата си в училище, където я обичаха деца и колеги. Родила и отгледала две деца. Гледала домакинството и градината, грижила се за болната му майка до последния ѝ ден.
И какво чува сега? „Ти тук си никоя“.
— Разбирам, че с парите е малко трудно сега — продължи тя спокойно. — Но може би да вземем на изплащане?
— На изплащане! — избухна Васил. — Лесно ти е да кажеш! А кой ще връща парите? Аз! Както винаги аз! А ти пак ще ми висиш на врата!
Той грабна якето си и тръгна към вратата, но на прага се обърна:
— И недей да правиш такова лице все едно те обиждам! Казвам ти истината право в очите! Никакъв принос от теб – само разходи!
Вратата се затръшна така силно, че прозорците затрепериха.
Даниела се отпусна на табуретката и усети как краката ѝ омекват. Никакъв принос? Наистина ли мисли така за нея? Или просто говори от яд?
Погледна ръцете си – загрубели от работа по градината, с мазоли и белег от изгаряне – когато спаси празничната му торта от огъня. Тези ръце повиваха децата им, гладеха му ризите, масажираха гърба му след тежките дни… Никакъв принос…
— Какво правиш бе ти… стар глупак такъв… — прошепна тя през сълзи.
Звънна телефонът. На екрана светеше: „Натали“. Приятелка от детството – единствената останала още преди брака ѝ.
— Здрасти слънчице! Как си? — весело пропя Натали.
— Добре съм… — излъга Даниела.
— Айде де! По гласа ти личи – пак нещо има… Васил пак ли е?
Натали винаги усещаше всичко веднага. Даниела не издържа и разказа за днешния скандал.
— Ах ти… — Натали изпсува толкова цветущо, че Даниела дори се усмихна през сълзи. — Даниела мила моя… кога ще разбереш най-после колко струваш? Не си никакъв прах под краката му!
— Лесно е да го кажеш… А какво да правя аз? На петдесет и девет години съм без трудов стаж…
— Без опит?! — възмути се Натали. — Та ти си педагог по образование! Имаш златни ръце – готвиш по-добре от ресторантски готвач; с децата общуваш като никой друг! Какви ги говориш?!
Даниела замълча замислено… Всъщност наскоро една съседка я помоли да помогне на внучката ѝ по математика – момичето само за месец дигна оценките от тройки до шестици; майка ѝ беше толкова благодарна…
— Знаеш ли какво… утре ще дойда у вас – сериозен разговор ни чака!
На следващия ден Натали пристигна със своя лаптоп под мишница и решителен поглед.
— Край вече със самосъжалението! – отсече тя и седна на кухненската маса.— Сега ще правим план за твоята независимост!
Даниела сложи чайника и несигурно седна до приятелката си.
— Натали… може би няма смисъл… Вчера той дойде вкъщи и ми се извини… Каза ми просто бил нервен покрай проблемите в работата…
