Към четири следобед масата беше наредена. Дванадесет ястия. Габриела едва се държеше на крака. Полина взе вилица, опита салатата и се намръщи.
— Пресолена е някак си.
— Приготвих я по рецептата на баща ми.
— По каква рецепта? — Полина опита херинга под шуба и лицето ѝ се изкриви. — Херингата е развалена! Ще повърна! Васил, получавам сърдечен пристъп!
Тя се хвана за гърдите и се отпусна на стола, затваряйки очи. Васил влетя в кухнята.
— Мамо! Какво става?!
— Жена ти ме трови! Херингата е развалена, усещам го! Нарочно го прави, видях как ме гледаше сутринта!
Васил се обърна към Габриела. Лицето му беше чуждо, сурово.
— Извини се на мама. Веднага.
— За какво? Херингата е прясна, вчера я купих…
— Казах — извини се!
— Не.
Той я хвана за рамото и я изблъска към коридора.
— Тогава върви в спалнята и не излизай. Докато не разбереш как да се държиш. Нова година ще посрещнем без теб.
Вратата се тръшна. Габриела остана в коридора и слушаше как в кухнята Полина вече бодро говори за „младежите без възпитание“. Васил ѝ отвръщаше със смях.
Габриела влезе в спалнята. Седна до прозореца. Не плачеше. Просто гледаше как във вътрешните дворове избухват пиратки. Масата, която беше приготвяла от пет сутринта, бе наредена без нея. Мъжът ѝ ще посрещне празника с майка си, а тя е заключена като провинила се ученичка.
В единадесет вечерта на вратата позвъниха. Габриела чу гласа на баща си.
— Габи вкъщи ли е?
— Радослав, заповядайте! — Васил говореше високо и приветливо. — Тъкмо щяхме да сядаме…
— Къде е дъщеря ми?
Габриела отвори вратата на спалнята си. Баща ѝ стоеше във входното антре с торба подаръци, побелял, със старо палто. Погледна я — домашни дрехи, зачервени очи, разрошени коси — и лицето му стана каменно.
— Какво става тук?
Васил изпъчи рамене; гласът му звучеше гордо:
— Изгоних я! Не угоди на мама!
Настъпи тишина. Радослав бавно остави торбата на пода и извади телефона си от джоба. Полина излезе от кухнята, бършейки ръце.
— Цанко? Чуй ме: четиристайният ми апартамент на Садова ще бъде свободен до края на януари. Потърси надеждни наематели с договор; документите са при теб — помниш ли: собственик съм аз.
Васил пребледня; Полина пристъпи напред:
— Почакайте! Какъв наем?! Вие ни подарихте апартамента за сватбата!
Радослав прибра телефона:
— Аз? Подарих? Покажете дарственото дарение тогава.
— Но нали казахте…
— Казах само, че дъщеря ми ще живее тук докато е омъжена за него.— Обърна се към Габриела: — Събирай си най-необходимото.
Васил звъннеше всеки ден: първо крещеше по телефона за предателство и съдебни дела; после молеше да се върне и обещаваше промяна във всичко.
Габриела не отговаряше.
На шестия ден баща ѝ пристигна при нея с мрачно лице:
— Васил проникнал нощем в апартамента ти… Разгромил всичко възможно; по стените надраскал заплахи с маркер…
— Как е успял да влезе?
— Явно не е върнал ключовете… Всичко снимах; пуснах жалба до полицията…
