— Това тук не е ботаническа градина, момиче. Паркирам, където има място — изръмжа той, без да се обръща, и тресна вратата.
Десислава остана да стои до прозореца, чудейки се какво да предприеме.
Възстанови лехата още същата вечер, щом мъжът си тръгна. За по-голяма убедителност сложи до цветята няколко големи камъка, но след два дни джипът пак беше на същото място. Камъните изобщо не го спряха.
— Остави ме! — само махна с ръка съседът, когато Десислава хукна към него и го помоли да премести колата. Този път цветята вече бяха пострадали. Нежните стъбла бяха смачкани, а лехата безвъзвратно унищожена от гумите на автомобила.
„Няма оправия за такива…“ — мърмореше Десислава, докато в главата ѝ се въртяха различни варианти за действие. Докато мислеше и вървеше към вратата през антрето, едва не се спъна в детско колело. Явно лампата в коридора беше изгоряла.
Светейки си с фенерчето на телефона, Десислава се промъкна до своята врата.
— Никола! Не бий сестра си! Даниела! Защо удряш Никола?! — съседката, млада майка на три деца, влезе в коридора след Десислава. Тя влачеше след себе си още един предмет от „автопарка“ — тротинетка за най-големия син. Десислава вече беше разбрала, че всички тези вещи са на едно семейство. Общият им коридор за трите апартамента постепенно се беше превърнал в склад: две колела, количка, тротинетка, ролери, шейни тип „ватрушки“, кашони с играчки. Самата Десислава заемаше коридора само с едно нещо — изтривалката пред входа си. Същото важеше и за другата съседка отляво. И въпреки това да отвориш врата без да бутнеш нещо вече беше като изпитание за цирков акробат.
Десислава видя този хаос и си спомни как веднъж бутна кормилото на колелото и от рафта се изсипаха каски, топки и някакви части от конструктор. Съседката веднага изскочи от апартамента все едно дежуреше до вратата:
— По-внимателно трябва! Това са скъпи детски неща!
— Просто е трудно да мина… — тихо отвърна Десислава. — Може ли поне малко да освободите прохода? Не разбирам защо са нужни толкова много вещи тук?!
— Като родиш свои деца тогава ще разбереш! — сряза я съседката.
Десислава замълча. Отново. Защото усещаше: ако продължи разговора или започне спор — ще стане скандал. А тя никак не обичаше скандали и всячески ги избягваше.
Просто си замълча и си тръгна така както винаги – преглътнала неудобството в името на „лошия мир“, който е по-добър от добрата караница.
И на работа при Десислава всичко беше мирно и тихо. Никой не питаше: „Удобно ли ти е?“ Всички просто молеха за услуги или ѝ прехвърляха задачи.
— Деси — каза веднъж Елена, счетоводителката — трябва тези писма да ги занесеш до пощата. Така или иначе сега ще ходиш на обяд.
— Отивам да обядвам в стола… имам само двадесет минути! А до пощата има десет минути път!
— Ето затова точно ще успееш навреме! Благодаря ти златце! — Елена ѝ тикна купчина писма в ръцете.
И Десислава тръгна със стиснати устни – винаги беше „удобната“. Не защото го желаеше – а защото никой не приемаше нейния протест насериозно.
Когато изморената Десислава се прибра у дома след дългия работен ден и пак се препъна в чуждия тротинетка пред входа си, телефонът звънна – обаждаше ѝ се Иванка – стара приятелка и позната.
— Ало?
— Здрасти, Деси! Чуй ме моля те – трябва спешно да дойда при теб! Родителите ми заминаха цялото лято при приятели на морето; моят приятел (с когото живея) хич не понася кучета… Ти винаги си ми помагала – вземи им кученцето за известно време?
