— Моите цветенца… Как можа така?! — Прибирайки се от работа, Десислава реши да се полюбува на своите лалета. Тъкмо цъфтяха и украсяваха пространството пред блока, за което, между другото, никой освен Десислава не се грижеше. Тя го правеше по собствена инициатива, обожавайки момента, когато бабите от съседните апартаменти я хвалеха за неравнодушието и труда ѝ.
Само че трудът на Десислава не беше ценен от всички. Особено от съседа от втория вход. И точно сега той паркираше колата си право върху лехата с грижливо засадени лалета.
— Спрете! Какво правите?! — Десислава почти се хвърли под колелата на съседа, но той сякаш не я забеляза и продължи маневрата си. На Десислава ѝ се наложи да отскочи, иначе щеше да я прегази. — Господине! Настъпихте цветната леха!
— Не виждам тук цветна леха, махай се! — каза равнодушно той и излизайки от автомобила, изчезна във входа, оставяйки Десислава сама с огорчението и пречупените цветя.
— Няма никаква справедливост… — промърмори Десислава и тръгна след него. Нали няма да се бие с него в крайна сметка. Къде е той — грамаден мъж над два метра висок, и къде е тя…
На пръв поглед Десислава можеше да мине за ученичка — ниска, слабичка, с плитка и очила с дебела пластмасова рамка. Непознати често ѝ казваха „момиче“, а веднъж в магазина на касата дори я помолиха да извика майка си. Но тя беше на двадесет и седем години и беше свикнала да остава незабелязана.
— Много си добра, мила и почтена! — казваха познатите ѝ.
Но Десислава знаеше — не става дума само за доброта. Просто не беше свикнала да спори. Още в училище и университета предпочиташе да стои настрана от диспутите и да не влиза в спорове. По някаква причина никой не приемаше мнението ѝ насериозно и ѝ беше по-лесно просто да замълчи или да се съгласи, макар че често имаше различно мнение със солидни аргументи.
Може би затова завърши училище със сребърен медал вместо златен, въпреки че знаеше всички предмети отлично. Просто когато дойде време за изпитите, тестът ѝ изчезна някъде. После дойде резултатът — 70 точки. Десислава беше сигурна, че това не е нейният резултат. Но така или иначе не подаде жалба – примири се с мисълта: учителите сигурно знаят по-добре.
Впрочем четворката по български език (бележката) не попречи на Десислава успешно да влезе в добър университет, да го завърши и да започне прилична работа. Напълно я устройваше животът ѝ: баба ѝ остави едностайния апартамент в стара кооперация на първия етаж и тя уютно го обитаваше сама. А после започна да облагородява „ландшафта“.
Пред блока имаше малко дворче под прозореца ѝ – сред бетонната джунгла този оазис беше нейното малко убежище. Първо посади райграс (тревичка), а после реши още повече да разкраси мястото със цветни лехи – засади лалета и нарциси за пролетта; през лятото планираше тагетеси (турти). Много обичаше цветята си! Всичко вървеше чудесно: получаваше благодарности от съседите и искрено се радваше на одобрението им… Докато един ден в началото на май не чу звук от двигател – съседът от другия вход паркира черния си джип точно до цветната ѝ леха. Този път цветята имаха късмет – останаха невредими под шасито му; но Десислава много се изплаши.
— Извинете! Господине! — несигурно извика тя през прозореца.
— Какво ти трябва? — измърмори той безразлично към „ученичката“ зад стъклото.
— Паркирахте точно върху цветята ми… Може ли моля ви колата малко по-настрани?
