И тогава гората… затътна.
Тихо, дълго, заплашително.
От сенките, където лунната светлина едва достигаше, се появиха четири силуета – едри, мощни, движещи се в съвършен синхрон. Човекът застина. Мария също.
Бяха вълци. Огромна глутница. Но не – това не беше обикновена глутница.
Тези четиримата бяха стари познайници. Разпознаваха се по белезите си, по знаците на брадичките им и по това, че един от тях – най-големият – пристъпи напред и наведе глава към Мария, сякаш я разпозна.
Вълкът изръмжа така, че коленете на човека се подкосиха. Опита се да побегне, но един от вълците препречи пътя му. Друг приближи отдясно с ръмжене. Третият застана зад него. Не го нападнаха. Просто го обкръжиха, давайки ясно да се разбере: тук няма накъде да избяга.
