– Какво да ти разказвам? Прибирам се вкъщи… а Александър също е там. Събрал куфара си и си тръгна. Каза, че там има любов. Истинска любов.
Габриела въздъхна тежко и от очите ѝ отново потекоха сълзи.
– Плака ли?
– Не. Изобщо не разбирах какво се случва. Стоях и мигаше на парцали. Бях спокойна като удав. А когато той си тръгна, отидох да взема децата от училище и детската градина, нахраних ги, сложих ги да спят и чак тогава ме заля всичко. Плача и плача… плача и плача… Как може така?! Толкова години сме заедно! А децата?
– И къде отиде той? Коя е тази жена, къде живее? Знаеш ли нещо?
– Не – Габриела наведе тъжно глава. – Изобщо нищо не знам… Дори не знам дали после Александър ще общува с децата си…
– Габриела… какво да ти кажа… случва се – Даниела опита да я окуражи. – Но това не е краят на света. Пред теб е цял живот. Сега трябва да разбереш дали Александър изобщо ще има връзка с децата ви. И въобще няма да е зле да разбереш къде живее сега и при кого е отишъл.
– Защо ми е всичко това? Защо? – извика Габриела. – Не мога да го гледам! Предател!
– Габриела, това са само емоции. Най-важното сега е да се стегнеш малко. Кажи на децата, че баща им е заминал в командировка. И разбери всичко за тази жена.
– За какво?!
– За да бъдеш по-добра от нея.
Габриела скри лицето си в ръце. Тя не можеше да разбере защо трябва да бъде по-добра.
– Нали искаш да запазиш брака си? – попита Даниела.
И Габриела изведнъж осъзна, че не знае дали изобщо иска да се бори за мъжа си.
– Не знам… Засега не знам…, – промълви тя, отпускайки глава върху ръцете си.
– Значи помисли добре! А сега тръгваме!
– Къде? – попита объркано Габриела.
– На работа! Ако останеш вкъщи, само ще седиш, ще се самосъжаляваш и ще ревеш. А на работа поне малко ще се разсееш.
Дните се нижеха бавно. Габриела дори не можеше да си представи колко много време са 24 часа в едно денонощие. Преди ѝ се струваше невъзможно всички задачи да се поберат в този срок, а сега успяваше с всичко навреме и пак оставаше време за сълзи и оплаквания.
– Е, звънна ли ти? – питаше я всеки ден Даниела.
Габриела поклащаше отрицателно глава.
Тя беше решила за себе си, че няма право да лишава мъжа си от щастие. Щом казва, че обича онази жена — значи нека бъде щастлив с нея.
– Още ли го чакаш? – пак попита Даниела.
– Не чакам никого вече! Просто искам да поговорим и разбера защо избра нея — какво ми липсва на мен? Все пак някога се обичахме истински… Нима след десет години брак всичко просто изчезва?
– Тогава му звънни сама и уговорете среща! Любовта — любов, но той има задължения към децата ви! Те сигурно питат за него?
Габриела въздъхна:
– Разбира се питат… И много им липсва…
Тя самата разбираше колко важен е този разговор, но така й липсваше смелостта сама да набере номера на мъжа си.
……………………
И все пак Александър позвъни сам — уговориха среща и той дойде при Габриела и децата им.
Децата бяха щастливи — скачаха около баща си, разказваха кой какво направил през седмицата и кой какви оценки получил.
— Тате, защо нямаш багаж със себе си? — попита дъщерята му.— Нали уж беше в командировка… И с мама даже не сте се прегърнали както винаги…
Сърцето на Габриела потъна в петите й; очите й пак се напълниха със сълзи — макар че никак не й се плачеше пред Александър.
Александър погледна укорително към Габриела.
„Е добре де — помисли тя — сам реши така; аз ли трябва пред децата всичко сама да обяснявам?! Нека той сам измисля какво ще каже.“
— Да… виждаш ли… още съм в командировка… Само минах за няколко часа… — започна оправданията Александър.
