Габриела цяла седмица не можеше да работи нормално. Ясно усещаше, че нещо се случва, но така и не успяваше да разбере какво.
– Габриела, може би все пак трябва да поговориш с мъжа си. Върви си у дома и му приготви празнична вечеря – към Габриела се приближи началничката ѝ, която ѝ беше и добра приятелка. – Просто виждам, че не си на себе си.
– Сериозно ли? Мога ли да си тръгна по-рано?
Въпреки че Габриела и Даниела бяха близки, на работа Даниела беше по-строга към Габриела, отколкото към който и да е друг служител.
– Разбира се.
Габриела се усмихна на Даниела:
– Тогава ще тръгвам.
Даниела кимна и се отправи към кабинета си. А Габриела изключи компютъра си, грабна чантата и забързано тръгна към изхода на офиса, докато навличаше жилетката си.
В главата ѝ се въртеше един въпрос: какво да приготви за вечеря – месо или риба?
Всичко вървеше идеално. Още преди Габриела да стигне до спирката, пристигна точният автобус и тя веднага се качи. С него стигна до метрото и влезе в подлеза точно когато дойде влакът. Габриела влезе във вагона и седна на свободно място. Та какво все пак да сготви: месо или риба?
Без да вземе решение, Габриела слезе на своята станция и след пет минути вече беше пред входната врата. Първо опита да я отключи с ключа си, но се оказа отворена – просто я бутна и влезе вътре.
Въпросът „какво да готвя?“ остана на заден план. В главата ѝ проблесна мисълта: невъзможно ли е Александър да е дошъл по-рано?
И точно така – в коридора стояха неговите обувки.
– Александър, вече ли си вкъщи? – извика силно Габриела, хвърляйки чантата върху шкафа и започвайки да съблича жилетката си.
Чу се някакъв шум. Габриела се обърна и действително видя Александър. Той излезе от стаята в коридора. Беше облечен с улични дрехи и до него стоеше куфарът му.
– А ти къде тръгваш? – учудено попита Габриела. – В командировка ли?
Но каква командировка? Нейният Александър никога не беше ходил никъде по работа.
– Не – тихо каза Александър. – Напускам те.
Габриела още повече се учуди:
– Не разбрах… Къде отиваш?
– При друга жена. И нищо не ми казвай повече. Това е любов. Истинска любов! Най-истинската любов!
Александър хвана куфара си и тръгна към изхода.
– Разбира се, няма да изоставя децата ни – ще ги посещавам редовно и ще плащам издръжка – продължи той.
Той мина покрай смаяната Габриела, излезе от апартамента им и затвори вратата след себе си.
Габриела така й не каза нито дума. Всичко това просто не можеше да побере в ума си: Александър я напусна! Завинаги! Не е ясно за кого! Каза само, че обича онази жена… Значи… значи вече не обича нея, Габриела… Какъв ужас! И какво ще прави тя сега?
……………….
На следващата сутрин Габриела позвъни на Даниела.
– Даниела, вярваш ли ми… седя облечена в коридора и не мога дори крачка навън да направя… Краката ми отказват…
– Какво е станало? – чу загрижения глас на Даниела Габриела… избухна в плач.
– Александър… той… той… ме напусна… – опита се тя да каже през сълзи.
– Нищо не разбрах! Чакай ме там! Идвам веднага! – каза Даниела твърдо.
Даниела затвори телефона, а Габриела още дълго седя втренчена в черния екран на телефона със сълзи по лицето си.
Даниела пристигна след около половин час.
– Къде са децата? – делово попита тя.
– В училище са и на детска градина… Стоян сам отиде до училище… а Елица я заведе съседката…
– Ясно! Хайде иди се измий малко… после ела в кухнята… Аз ще направя чай… – разпореди Даниела спокойно.
И внезапно у Габриела нахлу лекота… Осъзна колко много приятели има всъщност… че всъщност никак не е сама…
– Така… разказвай всичко! – настоя Даниела щом Габриela седна срещу нея в кухнята.
