Сега ще дойде Ралица да прехвърли тура. Направи така, че да повярва, че всичко е готово, но ѝ дай… други документи.
— Как така?
— Анулирай нашия тур, върни ми парите по картата, само тихо, а на тях оформи нов. Най-евтиния, някой горящ: „Фортуна 2 звезди“.
— Невена, ти сериозно ли? Това ще е някаква кочина.
— Не ме интересува, важното е да е евтино, далеч от морето и без храна.
— А във ваучера какво да пиша?
— Пиши, че хотелът е „5 звезди“, оправи го с фотошоп. Кажи ѝ, че системата е дала грешка и затова името е друго — Ралица ще повярва. И кажи ѝ, че има „ол инклузив“, нека летят.
— Невена… Това е жестоко.
— Жестоко е, Виолета, когато ми отнемат отпуската — това тук си е справедливост. Прави каквото казах — аз ще платя за тяхната „кочина“ от моите пари, не се тревожи.
В десет сутринта пристигна Ралица.
Вече беше с шапка и очила до половината лице; Виктория дъвчеше дъвка и беше забила нос в телефона си.
— Е какво стана с документите? — попита Ралица без поздрав. — Чакаме таксито.
Невена мълчаливо подаде плика.
В него имаше билети и ваучери, разпечатани на цветния принтер на Виолета.
Името на хотела: „Sun Beach Garden Hotel“ звучеше красиво — всъщност това беше нощувалня на петдесет километра от Алания в планината, където водеха само най-отчаяните бедняци.
— А парите? — попита Ралица. — Мама каза да ни дадеш хиляда долара.
Невена извади пет хиляди лева от портмонето си.
— Ето всичко което имам — ще ви стигне за магнитчета.
Ралица се намръщи:
— Скъперници! Айде тръгвай Виктория, носи куфарите!
Те излязоха.
Невена затвори вратата и се облегна на касата. Сърцето ѝ биеше лудо:
„Господи поне да излетят… само да не проверят.“
Но тя знаеше: няма да проверят. Ралица никога нищо не проверяваше. Свикнала беше всички да ѝ дължат и винаги да получава най-доброто.
— Ти си гадина! Къде ни докара?! — крещеше золовката от Турция докато мъжът ми ме гледаше ужасен. Аз спокойно взех телефона и казах само една фраза — след която той избухна в смях…
Вечерта премина в тишина.
Димитър се прибра виновен от работа с торта в ръка:
— Невена… Как си? Успокои ли се?
— Успокоих се — отвърна Невена докато режеше салатата. — Яж де!
— Излетяха вече — съобщи Димитър като гледаше телефона си. — Мама звънна: качили са се доволни в самолета…
— Слава Богу!
— Невена… Прости ми… Догодина обещавам…
— Яж бе Димитър!
След пет часа телефонът иззвъня пак.
На дисплея пишеше: „Ралица“.
Невена включи високоговорителя:
— АЛО!!! — писъкът на Ралица беше такъв, че котката падна от перваза! — НЕВЕНА!!! ТИ СИ ГАДИНА!!! КЪДЕ НИ ДОКАРА?!
Димитър се задави с чая си:
— Ралице… Какво има? Какво стана?
— ТУК Е ОБОР!!! – крещеше Ралица – Кокошки ходят по двора! Басейн няма! Само боклуци вътре! Леглата са железни като в болница! Климатик няма! Вода няма!
На заден фон Виктория плачеше:
– Мамо! Искам си у дома – тук смърди!
– Не ни хранят! – продължаваше истерично Ралица – Отидох на рецепция и казвам: „Къде ни е вечерята? Имаме ултра ол инклузив!“
