— Накиснах ваната, пера светлите дрехи на Изабела. Затова реших тук. Ще излееш ли водата?
— Добре, — без излишни думи той взе тежкия леген и се насочи към вратата.
— Само, Петър, излей я в някоя от ямите. Нека земята поеме влагата, утре там ще хвърля обелките.
— Както кажеш, — сви рамене той.
Когато се върна с празния леген, завари жена си седнала на стола — бледа и сякаш без дъх.
— Петър, в коя точно яма изля?
— Ще видиш сама — тази вдясно.
Христина притисна спящата дъщеря до гърдите си и тихо заплака.
— Какво има? Защо плачеш? Какво се е случило?
— Нищо, Петър. Ако нещо стане… възпитай нашето момиченце да стане добър човек, добре ли е?
— За какво говориш? Какви глупости! Ще те излекуваме, обещавам!
— Знам… усещам го…
Цялата нощ лежа будна, вслушвайки се в ударите на собственото си сърце. Явно такава е съдбата ѝ — нейната фатална яма…
Щом зазори леко навън, тя излезе във двора и бавно се отправи към онова място. Като видя разположението на ямите, се учуди: Петър ги беше изкопал не покрай оградата, както го беше помолила, а напречно. Като погледна от едната страна — вдясно имаше една яма; но ако застанеше под друг ъгъл — всичко изглеждаше различно. Коя ли от тях беше онази съдбоносната? Вглеждайки се по-внимателно забеляза до една от ямите крехък филиз на лозичка пробиваше почвата. Ето защо мъжът ѝ не бе копал край оградата — не искал да наруши младото лозе. Е, времето ще покаже.
Тя мина през градинката до лехите с ягоди и като видя плевели клекна да ги оплеви.
— Христина, защо толкова рано ставаш? — чу гласа на мъжа си.
— Събудих се и реших да подишам въздух навън. И плевелите малко да оскубя.
— Хайде да приготвим закуска! Какво ти се хапва?
— Сирници… Сега ще мина през леля Оливия за прясна извара.
Влезе вкъщи под учудения поглед на Петър, взе пари и тръгна към магазина. След като приготви закуската огледа кухнята и осъзна — отдавна тук не бе правена основна чистка.
Изпрати мъжа си (който заведе Изабела на детска градина), Христина с необичайно усърдие започна работа: миеше прозорците когато Петър внезапно се върна за забравени документи.
— Ти какво правиш? Как си? — попита той тревожно като оглеждаше бляскавата кухня.
— Добре съм! Реших да почистя малко…
— Отдавна не съм те виждал толкова жизнена! Бабката ти е помогнала!
— И аз не знам откъде ми идват сили… Измий си ръцете – ще стопля борща!
Христина самата не можеше да разбере този прилив на енергия. Може би това беше последният изблик пред края? Беше чувала че така ставало…
Но дните минаваха а тя не само че не отслабваше – напротив: силите ѝ растяха; болките намаляваха; раздразнителността сякаш бе изчезнала напълно. След месец натоварена с подаръци тя пак замина при старицата.
— Значи твоят мъж е познал…
— Явно така е… Но как? – разказа за ямите и объркването си.
— Сърцето му го е водело! А онази яма вдясно гледаше към изгрева – към светлината! Спасил те е твоят съпруг – такава ти била съдбата!
— А какво ще стане с този който ми направи това?
— Това което сам пожела… Но вече няма кой да му премахне злото – защото то идва от онези чиито сърца са празни за щастие… Значи няма откъде помощ да дочака…
Епилог
Половин година по-късно Евелина пак се появи на прага им: отслабнала до сянка; очите ѝ пълни с неизлечима болка и умора.
– Нямам къде да отида… Остава ми малко… Моля те помогни… Лекарите само вдигат рамене – не знаят какво ми има… Радослав ме прогони… няма къде да живея…
Христина поиска да ѝ каже цялата истина но се въздържа; а отказът пред умиращ човек (дори виновен сам за бедите си) ѝ бе непосилен – чувстваше странна необяснима вина…
Евелина поживя при тях още месец; преди смъртта хвана сестра си за ръка и прошепна:
– Прости ми… Разболях се защото желаех зло на другите; исках теб да съсипя… А то всичко върнато ми бе като бумеранг… Така ми трябва… От мен полза нямаше никаква – нито съпруг нито деца нищо не постигнах… Поне че теб не успях…
– Навреди ми Евелина… Много… Но аз махнах проклятието защото в живота ми има любов! А тя пак дойде при теб…
– Правилно… Всичко правилно направи… Имаш дете – имаш за кого да живееш… — затвори очи а по изпитото лице потече една-единствена сълза.— За всичко трябва цена да платим в живота… Погребай ме до мама – поне след смъртта ще бъда близо…
Христина изпълни молбата ѝ; а след смъртта на сестра си започна редовно да пали свещички за упокой душата ѝ в църквата. Заедно с Петър станаха постоянни енориаши; венчаха се; а година след венчавката им родиха второ момиченце което нарекоха Магдалена.
И днес живеят все още в онзи дом който някога спасиха чрез любовта и вярността си. Всяка неделя цялото семейство – Христина Петър порасналата Изабела и малката Магдалена тръгват към старата църква върху хълма. И когато Христина поставя тънката восъчна свещ пред образа на Спасителя лицето ѝ грее вече не просто със спокойствие а с дълбока тиха радост която надделява всякакво проклятие защото е измолена със страдание и платена с най-високата цена: цената на прошката и любовта.
