— Мама, защо го направи? — недоумяваха съпрузите, когато тя се прибра у дома с очи, блестящи от тържествената тайна.
— Така реших и това е последната ми воля! — отсече тя. — Вие бяхте до мен, когато беше трудно. Ти, Петър, продаде покрива си над главата и вложи всичко в този дом. Ти, Христина, не се отделяше от мен нито за миг… А Евелина… На нея изобщо не ѝ пука за мен. Защо да ѝ оставям нещо? Може би там, в столицата, си има свои палати. Ние не знаем… А и няма кого да попитаме.
Измина година откакто майка им си беше отишла. Христина и Петър приеха наследството и вписаха къщата като тяхна обща собственост. Христина беше бременна и двамата с нетърпение очакваха появата на дъщеричката си – подготвяха стаята ѝ, боядисваха стените в слънчево жълто и нежно розово, сякаш животът постепенно се подреждаше и заливаше раните със светлина на надеждата. И точно тогава на прага им се появи Евелина – като призрак от миналото.
Тя влезе с плътен шлейф скъп парфюм след себе си. В ушите ѝ блестяха изящни обеци, а в ръката стискаше тънък мобилен телефон от модел, за който тук дори не бяха чували.
— Здравейте, мои мили! Посрещнете гостенка от столицата!
— Това… сестра ти ли е? — не веднага се досети Петър и погледна към пребледнялата като платно Христина.
— Да, самата аз съм — звънко отвърна гостенката вместо нея. — А ти явно си онзи зетът с къщата?
— По-добре замълчи — промълви Христина с глас без педагогическа строгост – а със студена стомана в тона си. — Изобщо нямаш съвест.
— Уф! Както беше досадница преди – такава си останала! Добре де, ще поговорим със зетя по съседски после. А мама къде е?
— Мама? — Христина едва повярва на ушите си. — За мама ли се сети?
— Никога не съм я забравяла! — предизвикателно отвърна Евелина. — На рождения ден, Нова година, Осми март – винаги изпращах поздравителни телеграми!
— Изобщо нямаш срам… Не идваше насам, не звънеше… Дори адреса си не остави да можем да ти пишем…
— Не го оставях нарочно – да не вземете да ми дойдете на гости! Живеех при Радослав – той е сериозен човек и можеше всеки момент да се появи вкъщи. Представяш ли си ако бяхте дошли? Сестричке, недей да ми се цупиш – все пак ви уведомявах за себе си; знаехте че съм жива-здрава! Та къде е майка?
— Срещу стария пионерски лагер.
— Какво има там? — намръщи се Евелина и започна мислено да прехвърля околните места.
— Недей да измъчваш паметта си… Там е новото гробище…
— Почакай… Искаш да кажеш че… Ох… Не може да бъде… Майка е починала?
— Да. Преди година. Щях да ти кажа ако имах адреса ти… но уви… — разтвори ръце Христина; цялото ѝ безкрайно изтощение бе в този жест.
— Мамичко… мамо… — Евелина рухна на пода и закри лицето си с ръце: — Не знаех… Не мислех че ще си тръгне толкова рано… Беше още млада – само петдесет и пет…
— Радвам се че помниш колко години имаше… Но тя боледува тежко; ние с Петър бяхме до нея през цялото време. Евелина… мога да ти покажа къде почива…
— Да… моля ви заведете ме при нея…
Настаниха мълчаливата гостенка в старата „деветка“ и я закараха до поддържания гроб край края на гробището. На входа Евелина купи скромен букет цветя и помоли да я оставят сама – за да поиска прошка от майка им за всичко.
На връщане към дома Христина попита:
— За дълго ли ще останеш?
— Не знам… Сега сигурно ще трябва…
— Защо?
— Как защо? Да делим къщата! Разбираш ли колко ми е трудно без собствен автомобил? Ако продам моя дял щях хубава кола поне да купя! А Радослав е голям скрънза: апартамент под наем взема; дрехи ми купува ама иначе едни стотинки давал за живот… Аз пък кола много искам!
— Откога реши че имаш дял тук? — тихо но ясно каза Христина докато слизаха пред родния праг.
— Как откога?! Майката имаше две дъщери! Значи делим всичко по равно!
— Но завещанието беше написано на мен и Петър. Сега ние сме собствениците тук.
— От какъв зор?! Луди ли сте?! — извика Евелина; лицето ѝ бе изкривено от ярост.
— Ние ли?… — горчиво се усмихна Христина.— Не; ти изгуби всякакъв срам! Замина; пращаше ни студени телеграми а ние с мама всички тези години бяхме до нея: Петър след потопа продаде апартамента си за ремонта тук когато мама легна болна; грижехме се за всичко: михме я сменяхме памперси хранехме я с лъжичка… А ти къде беше? В топлото легло до твоя Радослав?
– Но аз нищо не знаех!!!
– Щеше да знаеш ако ни беше оставила адрес!
Скандалът продължи чак до вечерта. Накрая Евелина хвана скъпия куфар и замина в местния хотел. Христина така й не разбра защо сестра й изобщо бе дошла след толкова години мълчание – но вече й липсваше желание даже за въпроси или обяснения. На тръгване сестрата заяви че ще ги даде под съд.
И удържа думата: исковата молба стигна до съдията.
На първото заседание Христина така или иначе отсъстваше – тогава раждаше малката Изабела.
