Две хиляди и първата година посрещна малкото градче с пронизваща киша и ниски облаци, надвиснали над покривите на едноетажните къщи. В една от тези стари, но уютни обители, в стая, пропита с миризма на лекарства и тъга, до леглото седеше Христина. Тя гледаше изпитото лице на майка си и със сляпа ярост стискаше кърпичката в ръце, не позволявайки на сълзите да избликнат. Сякаш самата атмосфера попиваше горчивината на предстоящата раздяла.
— Христина, недей, мила моя. Не плачи — гласът на жената беше тих, но удивително твърд. — На всичко му идва времето. Явно ми е било писано да не се задържа дълго на този свят. А ти… ти оставаш в най-надеждните ръце. Петър е златен човек. Такава опора, такава сигурност! Жалко, че в моите години не срещнах такъв човек. При вас ще има всичко: и детски смях между тези стени, и радост, и нов живот ще разцъфти. А за мен… за мен спомняй без сълзи. Просто ме поменувай на Задушница и посади цветя на гроба ми — петунии или туртки. Винаги съм ги обичала.
— Добре, мамо — прошепна Христина и при тези думи волята ѝ се пречупи. Горчиви солени капки се търкулнаха по бузите ѝ върху преплетените ѝ пръсти. — Всичко ще бъде както кажеш.
Петър я смени дълбоко след полунощ; седна до леглото на жената, която през годините бе станала негова втора майка. Стоеше в тишината, слушайки пресекливото ѝ дишане; а призори към четири тихо влезе при жена си в спалнята, докосна рамото ѝ и едва чуто каза:
— Дойде моментът…
Сбогуването беше тихо и тъжно. Погребаха майката си; събраха малкото роднини и съседи за помена; а край масата почти всеки втори изразяваше съболезнованията си с недоумяващ въпрос: „А къде е Евелина? Къде е по-малката?“
Какво можеше да отговори Христина? Откъде да знае къде е тази, която преди пет години замина за столицата и оттогава само от време на време напомняше за себе си с безлични поздравителни телеграми от Пловдив? Нито ред с обратен адрес или телефонен номер — само картички като вести от друг свят.
Още като млада Евелина беше ветровита и лекомислена. След като я изключиха от института — мястото, за което майка им бе дала последните си спестявания и неизползвани отпуски — между тях избухна скандал: шумен и остър. По-малката дъщеря тресна вратата след себе си и отиде при приятелка; месец по-късно се върна за вещите си със светнали очи: „Заминавам за Пловдив! Там животът е друг — там са парите! Всичко там е различно!“ Различно отколкото тук — в този забравен от Бога край на града, където автобусът идваше по собствено разписание и всеки ден трябваше да слуша упреците и тревогите на майка си.
Христина пък преподаваше биология в местното училище; остана при майка си — не можеше дори да помисли да я остави сама след тежкия удар от напускането на баща им, който изведнъж опустоши някога шумния дом.
Година след заминаването на Евелина съдбата срещна Христина с Петър – строителния техник начело на основния ремонт в училището ѝ. Запознаването им прерасна във взаимна привързаност; после той – притеснен – коленичи пред нея с предложение да сподели живота му във неговата скромна гарсониера наследство като сирак. Но когато Виолета чу това очите ѝ се разшириха от изненада:
— Боже мой деца! Полудяхте ли? Една стая?! Тук е широко – три стаи! А като се появят деца – къде ще ги сложите? В кой ъгъл ще бутнете креватчето? И как така отделно ще живеете? Аз сама тук ще полудея от самота! Не моля ви – останете тук! А твоята квартира Петре можеш да дадеш под наем!
Така решиха: направиха скромна почти семейна сватба; Петър премести малкото си вещи у тъщата; тя скоро започна да го угощава с палачинки със сирене или пухкави зелникови баници наричайки го иначе освен синко.
Но две години по-късно областта бе връхлетяна от невиждано досега водно бедствие: водата използвайки старостта на сградата нанесе сериозни щети – повредени подове стени мебели техника…
Семейството остана пред дилема откъде да намерят значителната сума пари нужна за ремонта… Тогава Петър прие единствено възможното според него решение: обяви апартамента си за продажба; купувач се намери почти веднага; вложиха парите в ремонта стигнаха даже за нова мебелировка… Теща му гледаше зетя със сърдечност безкрай… Но после здравето ѝ започна рязко да се влошава…
Петър работеше до изнемога взимаше извънредни смени по строежите само за да купува скъпоструващи лекарства защото със скромната учителска заплата на Христина нямаше какво много да разчитат… И един ден Виолета все още запазила бистрия ум и способността сама да ходи тръгнала към нотариуса оформила завещание според което домът преминал по равно между голямата дъщеря й и нейния съпруг…
