Виктория едва сдържаше усмивката си, гледайки обърканото лице на майка си. А когато Асен извади от вътрешния джоб на сакото си плик и тържествено произнесе:
– Скъпи родители! Каним ви на нов дом… – тя разбра – това е краят на старите обиди.
– Само след седмица – продължи Асен, – точно тогава ще приключи ремонтът в западното крило. Стаите за вас вече са готови.
– В западното крило? – повтори Камелия с пресипнал глас.
– Да, там има прекрасна гледка към парка – кимна Христина.
Камелия пребледня и се хвана за сърцето.
Виктория изплашено се хвърли към майка си, но тя я спря с жест.
Бавно се изправи, изправи рамене и изведнъж рязко се отправи към изхода от залата.
– Мамо! – извика Виктория и тръгна след нея.
Тя намери майка си във фоайето, пред огромното огледало, което заемаше цялата стена.
Камелия стоеше, притиснала чело до хладното стъкло.
– Мамо – тихо повика Виктория, – добре ли си?
Камелия се обърна. По бузите ѝ течаха сълзи.
– Прости ми, дъще моя – прошепна тя. – Толкова съм… Как можах…
Виктория пристъпи към майка си и я прегърна през раменете.
– Хайде стига, мамо. Просто се тревожеше за мен.
– Тревожех се! – горчиво се усмихна Камелия. – Държах се като последната улична продавачка! Наговорих гадости, обидих твоя Асен…
А той всъщност… И родителите му… Господи, колко ме е срам!
– Нищо страшно – усмихна се Виктория. – Асен не е злопаметен. А родителите му са прекрасни хора, сама виждаш.
– Виждам – кимна Камелия. – И този дом в Созопол… А аз мислех…
Тя замълча и поклати глава:
– Не, наистина, дъще моя, прости ми. Не бях права. За нищо не бях права. И за Асен, и за вашата сватба…
– Забравили сме вече всичко – твърдо каза Виктория. – Най-важното е да разбереш къде си грешила. Да вървим обратно? Гостите вече се притесняват.
Камелия попи очите си с кърпичка и изправи раменете си отново.
– Да вървим. Само че… трябва още да поискам прошка от Асен. И от неговите родители също.
– Ще има време за всичко това – намигна ѝ Виктория. – Имаме цял живот пред нас. Ще има време да поискаш прошка и да станете приятели.
Двете се върнаха в залата под ръка — майка и дъщеря: толкова различни и толкова еднакви.
А на празничната маса ги чакаха любящият съпруг, разбиращият баща и новите роднини — готови да приемат в семейството си още една своенравна, но безкрайно обичаща майка.
В крайна сметка нали всяка жена мечтае именно за това — дъщеря ѝ да бъде щастлива?
Дори ако това щастие идва не точно така, както го е представяла първоначално.
