— Ти полудя ли? Този провинциалист? Та той няма нищо! Нито апартамент, нито свястна работа! Само някаква стара къща!
— Ти нищо не знаеш за него! — избухна Виктория. — Асен е умен, почтен…
— Умен? — прекъсна я майка ѝ. — На мен ми се струва просто хитър!
Омаял градско момиче от добро семейство! И виж го как умело действа – дори родителите си не показва. Сигурно го е срам!
— Престани! — Виктория скочи, събаряйки стола. — Нямаш право да говориш така!
Асен…
— Какво Асен? — Камелия също се изправи, надвесвайки се над дъщеря си. — Мислиш ли, че не виждам накъде вървят нещата?
Първо сватба, после внуци, а къде ще живеете? В някоя селска развалина?
Да мие дъщеря ми подове в нает апартамент?
— Дори и така да е! — извика Виктория. — Това е моят живот! Аз решавам!
— Още си твърде млада да решаваш сама! — отсече майка ѝ. — Няма да ти позволя да съсипеш живота си!
— Няма да позволиш? — Виктория истерично се засмя. — Опитай тогава! На двадесет и пет съм, мамо! Възрастен човек съм вече! Ще се омъжа за когото поискам!
— Само през трупа ми! — отсече Камелия.
Настъпи звънтяща тишина. Тодор безпомощно местеше поглед от жена си към дъщеря им, без да смее да се намеси.
— Добре тогава… – тихо каза Виктория, усещайки как по бузите ѝ потичат сълзи, – значи така ще бъде.
Рязко се обърна и изхвърча от апартамента, трясвайки вратата толкова силно, че стъклата затрепериха. Последното нещо, което чу – възмутеният вик на майка ѝ:
— Ели! Веднага се върни! Заповядвам ти!
Но Виктория вече не слушаше. Тичаше по стълбите със задавени сълзи и усещане как целият ѝ свят рухва.
Защо… защо майка ѝ просто не може да се зарадва за нея? Защо винаги трябва всичко да разваля?
Навън ръмеше ситен дъжд. Виктория спря пред входа и тежко поемаше въздух.
В главата ѝ звучеше само една мисъл: повече никога няма да прекрачи прага на родния дом. Никога.
Кристалните чаши звънтяха мелодично, сервитьорите безшумно се плъзгаха между масите с предястията.
Виктория крадешком поглеждаше към майка си, която стиснала устни шепнеше нещо на Йоана.
– …и даже родителите си не покани – долавяше тя откъслечни думи от разговора им. – Казва били заминали някъде.
А според мен просто го е срам да ги покаже. Сигурно са някакви селяни…
Виктория стисна салфетката под масата до побеляване на кокалчетата си. За трите месеца след онази кавга Камелия не беше променила мнението си за Асен нито на йота.
Дори на сватбата изглеждаше така сякаш идва на погребение вместо на празник.
– Не го преживявай толкова – прошепна Асен и покри ръката ѝ със своята. – Скоро всичко ще се промени.
