— Наистина. Дори не мигна с око. Аз имам ипотека, лекарства, сметки от аптеката по осем хиляди наведнъж. Всеки ден чаках обаждане от болницата, страхувах се… страхувах се, че ти… — гласът на Мария потрепери. — А госпожата иска да ѝ осигуряваме почивка.
Иван затвори очи и се отпусна назад върху възглавницата. Изглеждаше така, сякаш са го ударили. Не физически. По-дълбоко.
— Господи, Мария… Дори не знам какво да кажа. Аз… През цялото това време мислех, че тя просто е труден човек. Че обича по свой начин. Но това… Това вече е дъното.
— Не исках да те натоварвам. Но повече не мога да нося всичко сама. Трябва да знаеш. Обичам те и няма да позволя тя да ни изнудва и да въвлича всички около нас.
Иван изведнъж внимателно се изправи, дишайки тежко. В очите му вече нямаше обърканост — там гореше ярост.
— Това е краят. Повече няма да получи никакви екскурзии или почивки от нас. Няма да ѝ позволя нито теб да докосва, нито живота ни да изкривява.
След няколко седмици двамата се срещнаха със Стефка, за да сложат край на всичко това. Тя изглеждаше така, сякаш идва на съдебно заседание — в строгото си палто, със стиснати устни, готова за атака още от прага.
— Не съм искала нищо невъзможно, само това, което ми беше обещано! Той винаги е казвал, че майката за него е свято нещо! И ти, Мария, трябваше да уважаваш мнението му.
Стефка явно разчиташе на подкрепа от страна на сина си. Напразно.
— Мария не дължи нищо на никого — прекъсна я Иван спокойно, но твърдо. — И аз също не дължа нищо никому. Можеш да разчиташ на помощ в рамките на възможностите ни — но само ако се държиш като нормален възрастен човек, а не като царица пред която всички са длъжни.
— Неблагодарник такъв! Аз те отгледах! Живота си дадох за теб!
— А сега посвети този живот на себе си. И престани с претенциите си към нас. Аз вече не съм момче, мамо. А ти — не си царицата на кошера.
Стефка стисна устни още повече и излезе навън без истерия или скандал; но Мария видя колко болезнено поражение бе това за нея — не толкова заради парите, колкото заради загубения контрол.
Щом вратата се затвори след нея, Иван седна на дивана и впери поглед през прозореца навън. Тишината беше потискаща — но вече не плашеща.
— Извинявай — каза той тихо.— Трябваше много по-рано да го направя… Преди тя въобще да започне с теб… Преди ти сама да останеш във всичко това…
Мария седна до него и го прегърна през раменете; притисна глава към рамото му и усети топлината му до себе си. Сега най-важното беше едно: той е жив до нея; той е на нейна страна; всичко между тях ще бъде наред.
— Най-важното е че го направи точно сега…
Той кимна бавно; Иван изглеждаше така сякаш току-що се бе събудил след дълъг сън.
Победители в тази ситуация нямаше — но поне мъжът разбра кой действително заслужава любовта му.
