— гласът на Мария стана пресипнал. — И тя иска пари за Слънчев бряг? Сериозно? А ако на мен не ми стигнат за лекарства?!
Тодор сви рамене и се напрегна целият, като премръзнало врабче.
— Слънчев бряг? Тя каза, че и на нея ѝ трябват лекарства… Мария, не знаех. Просто предадох… Помоли ме, каза, че ти всичко си объркала. Каза, че Иван обещал да се грижи. А ако ти не помогнеш — значи не си му съпруга, а просто… някаква чужда.
Първоначално Мария искаше просто да затръшне вратата. Не ѝ трябваше още това на главата. Но после погледна Тодор. Той смутено сведе очи и ровеше из джобовете си. Вътре в Мария сякаш се скъса язовирната стена.
— Я върви по дяволите с твоята „грижа“! Да дава под наем излишните стаи, да работи! Възрастна жена е вече, а се държи като издържана! Аз сега съм сама. Разбираш ли? Изплащам ипотека, лекарства купувам, всеки ден слушам лекари, които внимават какво ще кажат за прогнозите. А тя ми говори за някаква почивка! Това нормално ли е?!
— Не знаех, че е толкова зле… Мария, чуй ме. Ако продължи да те притиска и пречи… Имам познат юрист. Обърни се към него, ще помислим какво може да се направи. Може би това си е чисто изнудване.
Тя го погледна и усети облекчение — най-сетне някой говореше с нея човешки. Не я обвиняваше, не я манипулираше, нищо не изискваше от нея. Просто признаваше колко ѝ е тежко и че има нужда от помощ.
— Сега нямам сили за това. Но благодаря ти.
Още същия ден Мария отиде да посети мъжа си.
Иван лежеше на леглото — бледен, но жив. Мария седеше до него и все още трудно вярваше напълно, че той наистина е дошъл в съзнание. През тези дни тревогата бе станала част от нея самата; спеше с телефона под възглавницата си; почти не плачеше — просто защото нямаше право да си го позволи.
А сега, когато той я гледаше с онези свои близки очи, буца заседна в гърлото ѝ.
— Как издържаш? — попита той дрезгаво. — Мама помага ли ти?
Мария отвърна поглед и преглътна тежко. Да каже ли или не? Не ѝ се щеше да тревожи мъжа си още повече — но пък беше отвратително лицемерие да играе театър пред него.
— Държа се някак… Но Иван… Трябва да знаеш какво стана докато беше в реанимация.
Той се напрегна и леко се повдигна върху възглавницата.
— Разкажи ми.
Тя започна спокойно — без бързане: за първото обаждане със свити ръце; когато още беше неизвестно дали ще оцелее; а свекървата вече питаше за почивката; после изпрати приятеля му като куриер; държеше се така сякаш чуждата болка изобщо не я докосва…
Иван слушаше без прекъсване — но колкото повече разказваше Мария, толкова по-мрачен ставаше той.
— Наистина ли тя се тревожела само за Слънчев бряг? — едва успя да промълви невярващо той.
