Плачеше, дишаше в пликче, викаше санитарка и молеше да й донесат вода. А после — си тръгна. Завинаги.
В началото Мария мислеше, че свекървата й просто е в шок. Не може човек да е толкова студен. Все пак е майка.
На третия ден след операцията Стефка все пак се обади. Гласът й звучеше изненадващо бодро.
— Е, как е той? — попита майката така, сякаш ставаше дума не за сина й, а за новинарска емисия.
Мария пое дълбоко въздух и започна да обяснява, че лекарите още не дават прогнози, че сърцето още не работи с пълна сила, че всичко се държи на лекарства. Постоянно правеше паузи и едва сдържаше сълзите си. Трябваше да бъде силна — може би на свекървата й е още по-тежко.
Стефка изслуша мълчаливо, а после внезапно рязко смени темата.
— Той ми обеща почивка на Слънчев бряг. Вече започнах полека-лека да си приготвям багажа. Просто времето напира, а той сам разбираш — не успя да плати…
Мария замълча. Сякаш я удариха с нещо тежко по главата. Смисълът на чутото й убягваше.
— Чакайте малко, сериозно ли говорите? Сърцето му може да не издържи, а вие ми разказвате за Слънчев бряг?
— Нима моите сълзи ще му помогнат? — искрено се учуди Стефка.
Нещо вътре в Мария се прекърши и затвори завинаги. Тя затвори телефона без довиждане. После без колебание блокира Стефка навсякъде: по телефона, във всички месинджъри и дори в електронната поща. Не от отмъщение — заради Иван.
Изведнъж Мария осъзна: тя не просто се грижи за мъжа си — тя го пази. Пази живота си, семейството си и нервите си. Как ще му помогне, ако сама се съсипва от мисли за чуждата безсърдечност?
Но това не помогна.
След няколко дни Мария се събуди от звънене на домофона — дълго и настойчиво звънене като настояване някой да бъде допуснат в чужд живот.
На прага стоеше Тодор — приятелят на Иван. В ръцете му малък пакет; на лицето му неловка усмивка.
— Здрасти… Аз… Ъм… От Стефка идвам… Помоли ме да ти предам това и да поговорим — почеса се по тила той. — Каза ми, че не вдигаш телефона… А това все пак… нали знаеш… Не е човешко някак си… Разбирам те — беда ви сполетя вкъщи… Но все пак сте семейство…
Мария мълчаливо прие пакета. Вътре имаше компот в бурканче, сандвичи, няколко чифта чорапи и бележка със злобно накривен почерк:
„Ти си длъжна! Иван винаги казваше колко си честна жена и обещаваше винаги да помага! Изпълни обещанието му! Имаш ли изобщо съвест?“
Мария смачка листа; върховете на пръстите й потрепериха; ъгълчетата на устните й увиснаха надолу.
— Тодор, ти въобще знаеш ли какво преживявам сега? Знаеш ли колко струваше операцията ни? Колко скъпи са лекарствата? Аз дори не знам дали мъжът ми ще оцелее!
