— Това не е правилно, Иван. Това не е твоят апартамент. Дори не можеш да влезеш там без нейното разрешение — спокойно възрази Мария, като нервно мачкаше края на халата си.
Иван въздъхна, без да откъсва поглед от чайника на котлона. Вече беше взел решение, оставаше само да го обясни на жена си. Ако може — без скандал.
— А какво да правя? Мама каза, че така или иначе всичко после ще остане за мен. Защо да затъваме в дългове за комунални услуги? А и този апартамент отдавна има нужда от освежаване. И на нея ще помогнем, и на себе си. Нали там ще живеем.
Тогава той наистина вярваше, че постъпва разумно. Стефка го убеждаваше с познанията си — не като майка, а като счетоводител: излагаше цифри, плашеше с проценти и размахваше пред сина си моркова на наследството.
Мария мълчеше. Беше едва на двадесет и четири години и тепърва започваше да разбира, че зад тази усмихната фасада се крие не грижа, а експлоатация и делова хватка. Все още нямаше достатъчно опит да се противопостави, а и не искаше да кара сина да се кара с майка си.
Три месеца правеха ремонт и през цялото това време Мария се чувстваше чужда в този дом. Стефка командваше властно домакинството, без да остави шанс дори на сина си. Тя решаваше какви тапети ще има, къде ще стои гардеробът, кого ще наемат за плочките. Иван плащаше сметките, кимаше одобрително и по цял ден носеше чували и кашони.
Ключове той все още нямаше.
После се ожениха. За три месеца Мария беше разбрала добре — със свекървата няма как да съжителства; затова взеха квартира под наем. Най-евтината възможна — но поне с врата, която можеш да заключиш.
Мария въздъхна облекчено, а Стефка изигра цял спектакъл със сълзи и реплика, която още кънтеше в ушите ѝ:
— Значи за мен никой не помисли? Ще легна болна — дори чаша вода няма кой да ми донесе!
Тогава Иван издържа този емоционален щурм: прегърна майка си и заминаха. В очите на Мария стана герой; ако беше отстъпил тогава — тя щеше сериозно да помисли за развод. Маминото синче ги надушваше от километри — такива просто не понасяше.
От този ден всичко стана по-спокойно и подредено. Иван съвестно помагаше на майка си: плащаше комуналните сметки, купуваше лекарства; няколко пъти годишно ѝ осигуряваше почивка край морето. На Мария ѝ се струваше прекалено щедро — но мъжът ѝ печелеше добре и тя реши да не се меси повече; по-добре нестабилен баланс отколкото постоянни скандали.
Мирът обаче трая кратко — до телефонното обаждане от болницата.
Мария още помни как ръцете ѝ затрепериха около телефона при новината: Иван бил закаран направо от работа в болница със съмнение за инфаркт; спешна операция; реанимация… Светът й се сви до кратки разговори с лекарите и сухи доклади за кръвното налягане и пулса му.
Свекървата реагира… странно. Още първия ден след хоспитализацията тя нахлу във фоайето като актриса във финален акт: заламя ръце и настоя настоятелно веднага да я пуснат при него в реанимацията.
