— „Алфа-Строй“ наистина е обявена за продажба — каза той бавно. — Собственикът е фалирал, търси купувач. Цената е разумна.
— Значи има шанс?
— Има риск да загубиш пари. Сериозни пари.
— Татко, моля те! — Мария седна на ръба на бюрото, както правеше като дете, когато искаше да измоли нещо важно от баща си. — Аз съм ти дъщеря! Дай ми шанс да докажа това не само на себе си, но и на всички останали. На мама. На Константин. На тази досадна свекърва.
Баща ѝ я погледна внимателно:
— А ако не успееш? Ако не се справиш с темпото и новите изисквания?
— Тогава честно ще призная поражението си и никога повече няма да те моля за нищо!
— Добре — съгласи се изненадващо Красимир. — Ще опитаме. Но при условия.
Сърцето на Мария подскочи:
— Какви?
— Първо: официално ти си обикновен маркетингов консултант. Заплатата е четиридесет хиляди лева. Останалото ще получиш като премии, ако отделът покаже добри резултати. Второ: ако след три месеца нещата вървят по-зле, приключваме всичко. Трето: майка ти няма да знае нищо, докато аз не реша, че е време да разбере.
— Съгласна съм! — дъщерята скочи от бюрото и прегърна баща си. — Благодаря ти, татко! Няма да съжаляваш!
— Ще видим — промърмори той, но тя забеляза доволството в очите му от решимостта ѝ. — Утре започваш да изучаваш документите по „Алфа-Строй“. А засега… как ще обясниш у дома, че започваш работа?
Мария се усмихна:
— Засега няма да обяснявам нищо. Нека мислят, че търся кой да ми даде пари назаем.
***
Следващите две седмици Мария живя в луд ритъм.
Сутрин водеше Найден в детската градина, после отиваше в офиса на баща си да изучава документите на „Алфа-Строй“.
Вечер се прибираше у дома при недоволните лица на съпруга и свекървата си, които чакаха кога най-накрая ще се пречупи и ще започне да моли за пари.
— Къде изчезваш? — питаше Константин всяка вечер.
— Ходя при приятелки, търся кой може да помогне — отвръщаше язвително Мария; донякъде беше истина. Срещаше се със стари познати, възстановяваше връзки и проучваше как се е променил пазарът.
Виолета цъкнеше с език:
— Сигурно те е срам да поискаш пари от мъжа си! По-добре пред чужди хора да се унижаваш… Още ще пропълзиш обратно!
До края на втората седмица Мария вече имаше готова стратегия за реформиране на отдела по развитие в „Алфа-Строй“. Беше проучила всички служители, проектите им и проблемите във фирмата. Разбра също така, че Константин далеч не работеше толкова блестящо там, колкото разказваше у дома.
В понеделник Красимир обяви покупката на компанията. Във вторник цялата „Алфа-Строй“ гъмжеше от слухове за предстоящи промени. А в сряда вечер Константин се прибра необичайно весел вкъщи.
— Представяш ли си? — разказваше мъжът ѝ по време на вечерята — Нашият отдел ще има нов ръководител! Казват бил голям специалист… Очакват се големи промени и възможности за кариерен растеж!
— Колко интересно… — отвърна тя спокойно докато разбъркваше супата.— А как се казва?
— Виктор! Утре трябва да дойде официално на работа… Изглежда новият собственик сериозно смята да инвестира в развитието ни!
Мария кимна замислено.
Виктор беше синът на стар приятел на баща ѝ; наскоро бе пристигнал от Америка и прие ролята на подставен ръководител срещу много добри пари: умен човек с образование – но най-вече готов във всичко стриктно да следва указанията й.
— Ами ако новият началник не ти хареса? — попита тя уж невинно.
Константин изсумтя:
— Какво може той? Аз работя най-много тук; познавам проектите най-добре! Без мен няма как сам да ги оправи…
— Разбира се, мили… Разбира се…
На следващия ден Мария за първи път от пет години облече делови костюм и пристигна в офиса на „Алфа-Строй“.
Официално беше маркетингов консултант – човекът когото Виктор доведе със себе си.
В десет сутринта започна общото събрание на отдела: жената седеше най-отзад с бележник – както подобава младши консултант; Константин – отпред важен и самоуверен.
Виктор бе отличен актьор: говореше правилните думи; изглеждаше авторитетен; задаваше точните въпроси… Когато дойде ред до представянето пред екипа – Константин стана пръв:
– Константин – водещ специалист по развитие – рапортува той гордо.– В компанията съм четири години; водя три големи проекта…
– Ясно – кимна Виктор.– Покажете резултатите по проекта „Северният квартал“.
Константин замълча неловко:
– Е… там има малки затруднения…
– Какви точно?
– Документооборотът малко се забави…
Мария знаеше истината: вече половин година Константин не можеше да узакони ключовите документи просто защото първоначално бе объркал сметките; проектът висеше като мъртва тежест а всеки месец той докладваше само за „малки затруднения“.
– Ясно – каза Виктор.– Утре подробно ще разгледаме всички ваши проекти индивидуално.
След събранието Мария настигна Виктор в коридора:
– Какво мислиш?
– Мъжът ти или е абсолютен профан или много добре лъже – прошепна той.– Половината от това което разказа въобще не съответства с документите…
– Знам го отлично! Сега разбираш ли защо толкова го беше страх за работното му място?
– Разбирам… И какво следва нататък?
– Оттук нататък показваме как трябва истински да се работи!
Вечерта съпругът ѝ се прибра объркан:
– Странен този нов началник! Задава твърде много въпроси… И навлиза във всякакви подробности!
– Може би просто иска добре да разбере работата?
