Мария беше бременна и щастлива. Надяваше се, че родителите ѝ ще видят как се справят без техните пари и ще разберат, че са грешали.
После се роди Найден и всичко започна да се променя.
Константин го повишиха, заплатата му нарасна. Но заедно с дохода му се промени и самият той.
Мъжът започна да повишава тон, да изисква от нея да „отговаря на статуса на жена му“. Свекървата се нанесе уж да помага с внука, а всъщност – за да поеме властта в дома.
С всяка година положението ставаше само по-лошо.
Мария осъзна, че родителите ѝ са били прави. Но гордостта не ѝ позволяваше да го признае. А после ѝ се стори, че вече е прекалено късно да се върне у дома. Толкова години бяха минали, толкова вода бе изтекла.
И ето сега Константин беше блокирал картите. А тя седеше без никакви средства за съществуване – като последната глупачка.
Телефонът лежеше на перваза. Мария няколко пъти го взе в ръце и пак го остави. Накрая набра познат номер.
— Татко? — гласът ѝ предателски потрепери. — Аз съм…
— Мария? — Красимир говореше предпазливо, но тя чу радостта му. — Мило дете… Как си? Как е внукът?
— Татко, аз… — тя преглътна буцата в гърлото си. — Искам да се видим. Да поговорим.
От другата страна настъпи напрегната пауза.
— Майка ти…
— Знам. Но трябва да опитам. Татко, нали казваше – когато размисля…
— Казвах. И не съм си променил мнението. Утре в офиса в шест? Мама замина за седмица при сестра си в Бургас.
— Ще бъда там.
След като затвори телефона, жената почувства странно облекчение. Първата крачка беше направена – най-страшната.
От спалнята долетяха доволни гласове – Константин и майка му обсъждаха колко бързо тя ще „се предаде“ и ще започне да моли за пари за храна. Виолета предричаше максимум три дни; Константин залагаше на седмица.
„Грешите, милички! — помисли си Мария. — Много грешите.“
Тя отвори гардероба и извади от най-задния рафт стар делови костюм – тъмносин, строг и скъпият онзи костюм, с който преди пет години водеше последната си презентация; костюмът на успешната жена, която някога беше била.
Защото утре й предстоеше най-важният разговор в живота й.
***
Офисът на баща й не беше мръднал: строг интериор от тъмно дърво, кожени кресла и аромат на скъпо кафе.
Красимир посрещна дъщеря си още на прага и я прегърна силно. Мария усети как напрежението от последните дни малко я отпуска.
— Сядай — посочи той креслото срещу бюрото си.— Кафе?
— Да, благодаря!
Докато баща й приготвяше кафе от машината, Мария разглеждаше познатите снимки по стената: семейни фотографии от детството й; портрети като възрастна жена; но нито една снимка с Константин или с Найден нямаше там.
— Найден много прилича на теб като малък — каза Красимир и сложи чаша пред дъщеря си.— Видях снимките ти във фейсбук…
Значи е следял всичко това време живота им – но не се е намесвал…
— Татко… Срам ме е… — изпусна Мария.— Вие сте били прави… Мама също… Аз съм глупачка…
— Не си глупачка! Просто беше млада… Влюбена! — баща й седна срещу нея и я погледна внимателно.— Какво стана?
Мария разказа всичко: за постепенните промени у Константин; за свекървата; за вчерашния скандал и блокираните карти… Баща й слушаше мълчаливо – само кимаше понякога…
— И какво искаш? — попита той щом приключи разказа си…
— Шанс! — твърдо каза Мария.— Дай ми шанс да докажа че още мога да работя; че помня как става това; че съм достойна жена а не жалък парцал!
Мъжът учудено повдигна вежди:
— Искаш ли пак бизнес?
— Да! Но не просто така! Помниш ли къде работи Константин – във „Алфа-Строй“, отдел „Развитие“?
— Помня…
— Сегашните собственици продават фирмата!
Баща ѝ кимна бавно:
— И?
— Купи я! А мен сложи началник точно там където работи Константин!
— Мария…
— Но така че никой да не знае коя съм аз! Официално може някой Виктор или Сидоров да фигурира… На практика ще управлявам аз – сива кардиналка!
Красимир се облегна назад:
— Дете мое… Разбираш ли какво говориш? Пет години не си работила… Пазарът вече е друг; технологиите са други; управленските подходи…
— Ще наваксам бързо!
— А майка ти? Ще ме съсипе ако разбере че ти помагам – особено финансово чрез фирмата…
– Мама няма нищо да разбере! Ако все пак научи ще кажеш че това е чисто делово решение: покупка на перспективен бизнес!
Баща й поклати глава:
– Марийче… Това е лудост… Не мога да рискувам голяма сума само защото ти искаш реванш срещу мъжа си…
– Не става дума само за реванш татко! Знаеш добре каква бях… Не напразно изградих име сама… Помниш кампанията за „Сибирската банка“? Или проекта за мебелната верига?
– Помня… Но това беше отдавна…
– Уменията ми са тук! Просто малко са ръждясали… – погледна го умолително.– Дай ми месец! Само един месец анализ подготовка ако не успея ме уволнявай веднага… Ако успея…
– Ако успееш после какво? Константин ще разбере че жена му вече му е шеф развежда ви взема детето…
– Няма такова нещо! – усмихна се Мария.– Освен това няма откъде да научи: по документи ще съм редови консултант със скромен официален доход а реалните решения ще вземам чрез подставено лице!
Красимир дълго мълча въртейки химикалката между пръстите си…
