Мария отвори онлайн банкирането си и с недоумение погледна екрана на телефона, където с червени цифри примигваше „Картата е блокирана“. Жената провери втората карта — същият резултат. И третата също.
Константин стоеше на вратата на кухнята, със скръстени ръце на гърдите, доволен от себе си като котка, уловила мишка.
— Блокирах всичките ти карти! — изсъска съпругът, проточвайки думите. — Сега за всеки лев ще трябва да ме молиш! Ако искаш да ядеш или да си купиш крем, ще ме умоляваш! Разбра ли? Не умееш да се държиш добре — ще те възпитавам по лошия начин!
Свекървата Виолета седеше на кухненската маса и разбъркваше чая си. Ехидната ѝ усмивчица не слизаше от лицето ѝ. Усмивка, която Мария виждаше вече пет години винаги щом в семейството се случеше нещо неприятно.
— Константин постъпва правилно — замърка доволно свекървата. — Жената трябва да знае мястото си. Много са станали… всякакви еманципирани! Съвсем са се разглезили!
Мария бавно остави телефона на масата. В гърдите ѝ се надигаше познатата вълна от ярост, но се сдържа. През годините брак жената се бе научила да контролира емоциите си, макар че преди можеше да обърне апартамента за много по-малки обиди.
— И какво толкова те ядоса? Как ще обясниш това безчовечно поведение? — попита тя тихо, почти шепнешком.
Константин ехидно изсумтя:
— Все едно не знаеш! Или имаш провали в паметта? Ще ти припомня! Вчера пред Игор започна да спориш с мен за почивката! Пред хора! На практика ме унизи! Мислиш ли, че ще го позволя? Никога!
Мария отлично помнеше вчерашната вечер.
На гости им беше дошъл Игор, колега на Константин от работа, и обсъждаха планове за лятото. Константин заяви, че ще ходят при майка му на вилата, а тя просто каза, че тази година би искала да отидат на море. Толкова беше!
— Това ли значи „унижи ме пред хора“?
— Жена не трябва да противоречи на мъжа си! — изрева Константин. — Особено пред чужди хора! Аз съм главата на семейството! И това ще го запомниш завинаги!
Виолета одобрително кимна:
— Точно така. По мое време жените знаеха как да се държат. А сега всички станаха някакви дръзки.
Мария ги погледна и двамата: съпруга си, който преди пет години ѝ се кълнеше във вечна любов и обещаваше да я носи на ръце; и свекървата, която още от първия ден я намрази заради това, че „отнела скъпия син“.
Бяха забравили коя беше тя преди брака им. Напълно забравили…
А някога Мария беше един от най-перспективните маркетолози в голяма рекламна агенция. Измисляше кампании, които обсъждаше целият град. Печелеше повече от много мъже. Караше червена кола и носеше скъпи костюми. И най-важното – умееше да общува с хората: договаряше се умело, убеждаваше ги или дори ги караше насила да правят нужното.
После се влюби в Константин, омъжи се и роди син. Първо излезе по майчинство; после реши да остане вкъщи още една година… после още две…
Съпругът печелеше добре и казваше: „Защо ти е работа? Грижи се за дома и детето.“ А тя му повярва и се отпусна – стана обикновена домакиня.
Само че уменията ѝ никога не изчезнаха – просто лежаха дълбоко заровени като инструменти в прашасала работилница.
— Добре — каза Мария с тайнствена усмивка.— Както кажеш, мили.
Константин стана подозрителен – явно очакваше сълзи или истерия или молби картите ѝ пак да заработят… Но не такава хладнокръвност.
— И недей дори да помисляш за моите банкови карти — добави той пренебрежително.— Смених всички пин-кодове.
— Няма — обеща Мария.— А сега извинете ме – ще отида при Найден и ще му помогна по математика; дадоха му задача в подготвителните курсове.
Жената излезе от кухнята под недоумяващите им погледи.
В детската четиригодишният ѝ син действително седеше над учебника по математика и безуспешно опитваше задача с ябълки.
— Мамо… не мога… – оплака се той.
— Ще го решим заедно – каза Мария сядайки до него; а мислено добави: „Да… много неща скоро ще решим.“
***
След като приспа Найден вечерта Мария дълго стоя до прозореца в детската стая и гледаше светлините над града.
Някъде там – във висок клас квартал върху хълм – бе домът на родителите ѝ: голям светъл дом със собствен двор и басейн; домът който напусна преди пет години със затръшната врата зад себе си и вик към майка си:
„Ти нищо не разбираш от любов!“
Тогава й изглеждаше сякаш родителите й са просто сноби…
Баща й бе собственик на най-голямата строителна фирма в града; майката произхождаше от заможно семейство свикнало всичко винаги „да бъде както трябва“.
Константин работеше като обикновен мениджър; живееха под наем в едностайно жилище; караха стара кола… За тях той беше никой…
– Марийче… – казваше тогава баща й.– Не съм против избора ти… Но поне поживейте малко заедно първо… Опознай го истински…
– Той само чака удобния момент защото ти си богато момиче! – отсече майката.– Това е очевидно! Не виждаш ли истинските намерения на този бедняк?
Мария не виждаше… Или може би не желаеше…
Константин бе толкова мил внимателен говореше правилните думи… Тя бе истински влюбена – нищо друго нямаше значение…
Сватба нямаше…
Родителите заявиха че няма да признаят този брак нито пък ще помогнат финансово младото семейство…
– Избра сама – сама оправяй последствията! – каза студено майката…
Само баща й когато я изпращаше прошепна:
– Когато ти минат розовите очила върни се… Ще те чакам…
Първата година двамата действително живяха щастливо един с друг… Константин полагаше усилия работеше дори две места наведнъж; пестяха буквално от всичко докато плащаха квартирата…
