— Тук устройвате семейно събрание, за да ми вземете апартамента!
— Никой нищо не ти взема! — обиди се Христина. — Но в едно нормално семейство собствеността е на мъжа!
— В едно нормално семейство хората се уважават — отвърна Милена. — Не започват война срещу някого заради пари.
— Война ли? — Надежда отново се хвана за сърцето. — Светослав, чу ли? Каза… Ох, зле ми е!
Но този път Милена не се поддаде на театъра.
— Достатъчно! Омръзна ми! Три години търпя манипулациите ѝ, истериите ѝ, това че се опитва да контролира всяка моя стъпка! Но апартамента си няма да дам!
— Тогава изчезвай оттук! — изкрещя Светослав. — Махай се от къщата ми!
— Къщата ти? — Милена горчиво се усмихна. — Този апартамент го наемаме заедно и делим наема наполовина. Но знаеш ли какво? Наистина си тръгвам. В собствения си апартамент.
Обърна се и отиде в спалнята да събира багажа си. Зад нея ехтяха крясъците на Надежда, молбите на Христина и заплахите на Светослав. Но Милена вече беше решила.
Два часа по-късно стоеше с куфар в ръка пред вратата. Светослав препречи пътя ѝ:
— Сериозно ли мислиш? Заради един шибан апартамент ще разбиеш семейството?
— Не става дума за апартамента, Светослав — отвърна уморено Милена. — А за уважението. За това, че имам право да бъда човек, а не сянката на мама ти.
— Какво разбираш ти от семейство?! — просъска Надежда. — Празна черупка си! Три години сте женени и още нямате дете!
Това вече беше удар под кръста. Милена знаеше колко трудно им е със зачеването и че вече са ходили по прегледи. Но да използваш това като оръжие…
— Всичко хубаво, Надежда — каза Милена и отвори вратата. — Светослав, ако искаш да говориш с мен, знаеш номера ми.
Новият апартамент я посрещна с тишина и мирис на прясна боя. Едностаен, малък, но неин собствен. Милена остави куфара в коридора и пристъпи към прозореца. Гледката беше към тих двор с детска площадка.
Телефонът звънеше непрекъснато: Светослав, Надежда, дори Христина – всички опитваха да я открият. Милена изключи звука и легна на новия диван, който бяха донесли същия ден.
Мислеше за тези три години – как постепенно бе загубила себе си в опита да угоди на свекървата; как Светослав от любящ съпруг стана маминото момче; как любовта не е оправдание някой да позволява да бъде унижаван.
Сутринта я събуди звънът на входната врата. Милена грабна халат и погледна през шпионката – отвън стоеше Светослав с уморено лице и зачервени очи.
— Моля те, Милена, отвори… Нека поговорим…
Милена отключи.
— Влез.
Светослав огледа жилището:
— Хубав апартамент… Такъв… уютен.
— Благодаря ти — каза тя и тръгна към кухнята.— Искаш ли чай?
— Да… Искам… Милена, хайде да поговорим… Мама каза…
— Спри! — прекъсна го тя.— Ако си дошъл само като куриер на майка си – можеш веднага да тръгваш обратно.
— Не… аз… аз самият искам да говоря… Знаеш… мама просто се тревожи… Свикнала е всичко винаги по нейния начин…
— И ти свикна така – отбеляза спокойно Милена докато наливаше чай.
Светослав кимна с неочаквана искреност:
— Може би… Но това пак не е причина семейството ни да се разпада…
Милена седна срещу него:
— А според теб онова между нас семейство ли беше? Майка ти управляваше живота ни: казваше ми какво да облека, какво да готвя, как да живея… А ти винаги беше до нея…
Светослав наведе глава:
— Тя ми е майка… Не мога просто така…
Милена въздъхна:
— Аз пък бях жена ти… Или поне бях… А нито веднъж не ме подкрепи…
Светослав мълчаливо въртеше чашата между ръцете си; после погледът му срещна нейния:
— Прости ми… Наистина не разбирах колко ти е тежко… Мама винаги изглеждаше права…
Милена въздъхна дълбоко:
— Тя ти е майка – обичаш я – това е нормално… Но когато един мъж се ожени – той прави ново семейство; то трябва да бъде най-важното…
Светослав прошептя:
— Искаш развод?
Дълго време тя мълча; още го обичаше – онзи Светослав отпреди четири години; но той вече бе изчезнал…
Накрая каза тихо:
— Искам отделен живот… Да помисля… И ти помисли кое всъщност е важно за теб: мама или жена ти…
Светослав избухна:
– Това е нечестен избор!
– Честно ли беше когато очакваше аз доброволно да подаря жилището? – поклати глава тя.– Светославе… изморих се постоянно да воювам за мястото си до теб; изморих се всеки ден тепърва пак и пак доказвам правото си на мнение…
Той стана рязко:
– Ясно… Дано бъдеш щастлива тук сама в малкия си апартамент…
– А аз искрено желая някой ден най-сетне истински пораснеш като мъж вместо завинаги останеш любимецът на мама – отвърна спокойно тя.
Когато след него хлопната врата затихна зад гърба му – тя не заплака; приближи прозореца и го отвори широко: свеж пролетен въздух нахлу вътре; долу деца играеха весело край люлките…
Милена леко се усмихна: Да боли… Да – може би ще има развод… Но за първи път от три години усещаше свобода: свобода от контролa, унижението и постоянната защита…
Телефонът пак иззвънтя: „Надежда“ пишеше дисплеят; тя прекрати разговора без колебание и блокира номера й; после направи същото с този на Христина…
На номера на Светослав задържа пръста си малко по-дълго: все още таеше надежда някой ден той може би ще се промени… но тази надежда избледняваше всеки ден все повече…
