— Твоите пари! — изсмя се свекървата. — И кой те издържаше три години? Кой ти купуваше дрехи? Моят син!
Това беше лъжа. Милена работеше като учителка и не печелеше по-малко от Светослав. Разходите винаги ги деляха наполовина. Но да спориш със свекървата беше безсмислено — в нейния свят съществуваше само това, което тя смяташе за истина.
— Майка е права — намеси се Светослав. — Аз се грижех за теб, а ти така ми се отблагодаряваш.
— Светослав, и двамата работим, и двамата допринасяме за общия бюджет — опита да обясни Милена. — А тези пари са наследство от баба ми. Нямат нищо общо със семейния бюджет.
— Всичко има общо! — изписка Надежда. — В едно нормално семейство няма „мое“ и „твое“!
— Тогава защо вилата е само на ваше име? — не издържа повече Милена. — И защо колата на Светослав също е записана само на него?
Надежда за миг се обърка, но бързо се окопити:
— Това е друго! Един мъж трябва да има собственост! А жената… жената трябва да вярва на съпруга си!
— Вярвам на Светослав — погледна го Милена. — Но това не означава, че трябва да му дам всичко, което имам.
— Егоистка си! — избухна Светослав. — Мислиш само за себе си!
Тези думи удариха Милена като плесница. Егоистка? Тя ли, която три години търпеше всякакви забележки от свекървата, готвеше за цялото семейство, переше и чистеше? Тя ли, която всяка седмица караше Надежда по магазините и при лекаря?
— Знаете ли какво? — Милена стана. — Писна ми. Ще продължим утре.
— Няма да ходиш никъде! — Надежда също скочи. — Сега ще решим всичко! Светославе, кажи ѝ нещо!
— Милена, седни — нареди Светослав. — Майка има какво да ти каже.
Но Милена не седна. Стоеше там и гледаше тези двама души, които си мислеха, че имат право да се месят в живота ѝ, в парите ѝ, в решенията ѝ.
— Не — каза тихо, но твърдо тя. — Отивам да си легна. Ако искате нещо да обсъждате – обсъждайте го без мен.
Обърна се и тръгна към спалнята, оставяйки смаяните Светослав и майка му в хола. Зад гърба си чуваше възмутените възгласи на Надежда, но не се обърна.
В спалнята заключи вратата и се облегна на нея с гръб. Сърцето ѝ биеше лудо. Знаеше: прекрачи невидима граница – наруши неписаните семейни правила, според които думата на свекървата е закон и снахата трябва да мълчи и слуша.
Телефонът ѝ завибрира – съобщение от приятелката ѝ Йоана: „Е какво стана – купи ли апартамента? Честито!“
Милена тъжно се усмихна – да, купи го… Но на каква цена?
Следващите дни вкъщи цареше напрегната атмосфера: Светослав демонстративно не говореше с нея; Надежда при всеки повод въздишаше тежко и хващаше театрално сърцето си. Милена търпеливо понасаше този бойкотен климат – знаейки добре: всеки опит за помирение ще доведе до нов скандал.
В петък вечерта Милена се прибра от работа и я чакаше изненада: в хола освен Светослав и майка му беше дошла още една жена – сестрата на Надежда – Христина.
— Ето я най-после! — извика Надежда раздразнено.— Христина виждаш ли? Тази госпожа отказва да вярва на моя син!
Христина огледа внимателно Милена:
— Да… чух историята ви… Много грозно постъпихте, Милена… Много грозно… В нашето семейство такива работи няма…
— Във вашето семейство жената няма право на собственост ли? – попита спокойно Милена.
— Не увъртай! – измрънка Надежда.— Става дума за доверие! За семейни ценности!
— Именно така е! – потвърди Христина.— Дъщеря ми като се омъжи прехвърли всичко на мъжа си: апартаментът й… колата… И живеят щастливо!
Милена знаеше тази история: дъщерята на Христина след две години остана без нищо след развода… Но нямаше смисъл това сега да го казва…
– Милена седни тук…– посочи стол Светослав.– Леля Христина специално дойде днес заради теб…
– За какво точно ще говорим? Аз вече купих апартамента… Прехвърлен е…
– Именно затова говорим! – намеси се Надежда като извади някакви документи.– Светослав намери решение: можеш веднага чрез дарение да прехвърлиш апартамента! Ето договора– остава само подписът ти…
Милена не можеше да повярва на ушите си: сериозно ли мислят че просто така ще подари жилището купено с парите от баба й?
– Не…– каза кратко тя.
– Как така „не“?!– избухна Христина.– Коя мислиш че си та така ще говориш?! Надежда те прие в семейството а ти…
– А аз какво?!– прекъсна я Милена.– Работя… печеля пари… водя домакинството… Добра съпруга съм за Светослав… Но това не значи че трябва всичко мое веднага да дам!
– Напротив!!!– изпищя Надежда.– Длъжна си мъжа си уважиш!! Да му вярваш!!!
– Уважавам го… вярвам му… – усети как гневът й расте вътре.– Но уважението не означава че нямам право до нищо свое!!
– Как смееш така!? – скочи Надежда.– Чу ли я бе Светослав!?
– Милено стига вече–– стана прав и той.– Не действаш нормално–– подпиши договора та този цирк най-сетне приключи…
–– Аз ли ненормално постъпвам?!–– засмя се горчиво Милена–– Вие тук правите семеен съвет само дето целта ви е жилището ми вземете!
