Иван старателно се опитваше да завие винта, но той всеки път се изплъзваше и падаше.
Накрая разбра, че не с това трябва да се занимава, и вдигна очи към Маргарита.
— Прости ми за онова, което стана тогава. Ти си най-необикновената, не си мисли, че съм такъв! След Нели спрях да вярвам на жените, но ти си различна. И изобщо много ми харесваш, Маргарита!
Иван стана от пода, премести обърнатата недовършена маса и се приближи до Маргарита. Реши се и… несръчно я прегърна и целуна, а тя дори не пожела да се съпротивлява…
Пламен не се върна много бързо, погледна към майка си и Иван, които все още ремонтираха масата.
— Аха, без мен нищо не можете? А аз вече съм гладен като вълк!
— И аз съм много гладен! — с пресипнал от вълнение глас каза Иван, гледайки право в очите на Маргарита…
След седмица Иван предложи брак на Маргарита и тя прие.
— Само не си мисли, че съм бедняк — имам си къща и здраво стопанство на село. И пари съм спестил — от дете дърводелство умея, дядо ми беше прочут майстор. Това Димитър откъде е решил, че бедствам — може би защото живеех като отшелник. Просто по братски тогава тръгнах — той ме покани и реших: защо да живея сам? Може би това е шансът да променя живота си? Само не предполагах колко рязко ще го променя — ще взема жената на брат си!
— Ти просто си мачо, Иван! — често му се смееше вече Маргарита,
— Ти пък при това още и икономичен ми излезе. В крайна сметка жена с апартамент безплатно получи, а синът вече пораснал и работлив!
Иван първоначално сериозно се оправдаваше как така е станало — просто не е могъл да устои на такава жена. А че апартаментът бил неин — той дори не знаел; мислел го за апартамента на Димитър. Нали брат му даже ги беше гонил оттам — убеждаваше я Иван със загледан в очите ѝ поглед,
— Какво говориш бе, Маргарита? Не ми ли вярваш? За теб и за Пламен всичко бих дал! Ти ме върна към живота… та нима…? А може би на море или където поискаш? Знаеш ли как усещах – спестявах за черни дни… а дойде светъл ден – нов живот!
Маргарита обичаше да го дразни. Иван беше едър и несръчен като мечка – а пред нея губеше ума и дума. Изчервяваше се като момче; ръцете му нямаха място; очите му жадни… Не бе предполагала някога любов такава почти на четиридесет да я връхлети – изобщо не знаеше че може така…
Смяхме се щастливо с Маргарита до там – забавлявахме се толкова много – че след година тя роди дъщеря на мъжа си – Десислава. И самата тя толкова силно го обикна после – че никога нямаше да повярва ако ѝ бяха казали по-рано!
Сега Иван ходеше горд до небето: глава на голямото семейство; има син и малка дъщеричка; желаната жена е негова любима – а тя го обича истински. Какво повече? Щастие голямо – неждано-негадано.
Никога не знаеш къде ще намериш или изгубиш.
Не трябва да тъжиш за онова което вече е загубено: ако ти е писано – всичко само ще тръгне към щастието ти. Благодаря ви за харесванията, коментарите и абонамента!
Споделяйте любимите разкази в социалните мрежи – това радва автора!
