По телевизията вървеше някакъв сериал, а Маргарита замислено белеше картофи за вечеря.
Настроението ѝ беше никакво. Напоследък мъжът ѝ Димитър постоянно беше раздразнен. Прибираше се късно от работа, целият изнервен.
Каза, че пак имат аврал, в дървообработващия цех не достигат работници, та чак сам трябва да застава на машината. Всеки момент можели да изпуснат поръчките за доставка на мебели и тогава премии нямало да видят.
Маргарита сложи кюфтетата в сгорещен тиган. Те веднага зацвърчаха и започнаха бързо да се зачервяват.
Преди Димитър още от вратата весело ѝ подвикваше:
— Маргарита, пак ли ще ме глезиш с кюфтета днес?
И без много покани сядаше на масата и хвалеше жена си.
А сега пак вратата хлопна, той се мотае в коридора, недоволно подушва:
— Накадила си цялата къща!
— Ела да вечеряш — покани го Маргарита, но Димитър промърмори: — Не съм гладен, хапнахме с момчетата в цеха — и се прибра в стаята на сина им.
Маргарита разстроено изля водата от сварените картофи.
За него се стараеше — Димитър обича пресовани картофи със сметана и копър, плюс зачервени кюфтета. Ясно е, че е уморен, но тя какво е виновна? Мислеше си — синът замина за месец на практика и ще останат двамата у дома; ще си припомнят младостта… А те отдавна са в сив период във връзката си. Но вече трети ден Димитър спи в стаята на сина им. Казва, че до нея не може да се наспи и утре пак трябва рано да става.
Разбира се, отношенията им отдавна не са като преди. Отдавна няма онзи пламък отпреди години; вече дори топлина няма помежду им. Но какво толкова чудно — осемнадесет години са заедно; сигурно всички така живеят… грях е да се оплакваш.
Надникна в стаята и насила се усмихна. Все пак човекът е уморен — не ѝ е чужд; трябва разбиране — Димитре, може ли да ти донеса тук любимите ти кюфтета? Разбирам те — уморяваш се и не спиш достатъчно; кажи ми само — ще ти донеса.
Димитър седеше мълчаливо на дивана със замислено лице. Беше включил телевизора — същият безкраен сериал като този в кухнята — а самият той беше потънал в мислите си.
— Маргарита слушай ме малко! Остави ме с тия кюфтета… Исках друго да ти кажа: помниш ли Иван? Братовчед ми от селото? Поканих го при нас във фабриката да работи. Там живее като самотник… Нели го напусна още преди време… Мисля му трябва помощ човекът; иначе ще пропадне съвсем. След месец-два фабриката ще му даде стая в общежитието ни; а дотогава ще поживее у нас — Пламен нали е на практика! А Иван има трудности с парите… Сам ми се оплака веднъж: няма как да плаща квартира самичък. Те по принцип селяните са доста пестеливи хора… Така че ще има кой твоите кюфтета да яде!
Маргарита дори пламна от яд колко неприятно го каза това.
Работата си е работа, но толкова сухо Димитър никога досега не бе говорил с нея.
Тя направо усещаше как всичко у нея го дразни вече…
Не ѝ се мислеше лошо, но четиридесет години при мъжете бил такъв възраст казват – всичко можело да стане тогава… Луда любов между тях никога не е имало; но все пак са живели добре – защо изведнъж стана такъв?
