Те си тръгнаха. Димитър остана да стои в средата на стаята. Пицата изстиваше. Газираното се обезвъздушаваше.
Станах, приближих се до него с лаптопа. Отворих таблицата.
— Виж. Девет години. Всички касови бележки, всички квитанции. Комуналните сметки, които винаги плащах аз. Гориво. Храна. Подаръци за твоите роднини. Почивки. Твоята здравна застраховка. Всичко, което ти не забелязваше. Ето крайната сума.
Димитър се втренчи в екрана. Числото беше огромно.
— Това… не може да бъде…
— Това е истината. Ти не си ме издържал, Димитър. Живя на мой гръб и наричаше това брак. Аз ти осигурявах комфорт, а ти смяташе, че имаш право да ме учиш на справедливост.
Затворих лаптопа.
— Наех си апартамент под наем. Утре се изнасям. Документите за развод ще подам следващата седмица. Можеш да си задържиш апартамента, кредита и твоята справедливост — вече не ми трябват.
— Ива, почакай…
— Не трябва повече нищо да казваш. Получи каквото искаше. Оттук нататък всеки сам за себе си.
Той отвори уста, но така и не намери думи. Стоеше насред хола до изстиналата пица и гледаше как събирам багажа си в спалнята.
Прибрах в куфара любимия си тиган — онзи, на който пържех стекове за него. Отсега нататък ще пържа само за себе си. Козметиката ми. Книгите ми. Роклите, които той намираше за прекалено ярки.
Димитър така и не влезе в спалнята при мен — остана в кухнята със своята справедливост.
А аз разбрах, че свободата е онзи момент, когато входната врата се затваря зад гърба ти и тръгваш натам, където никой не те кара да доказваш правото си да съществуваш; където никой не смята твоя принос за недостатъчен; където просто живееш — без претенции и без оправдания; просто живееш.
Излязох от апартамента с куфара си и дори не се обърнах назад.
