На стола стояха три кутии с пица и бутилки газирана напитка. Хартиени салфетки. Нищо повече.
— Какво е това? — Гласът ѝ беше тих, но всяка дума звучеше като удар.
Димитър се опита да се усмихне.
— Мамо, днес решихме да го направим по-просто…
— Къде е Ива? Защо не е на масата?
Вдигнах очи от книгата.
— Тук съм, Галина.
— Болна ли си? — В гласа ѝ прозвуча нещо странно. Не съчувствие. Подозрение.
— Не. Просто Димитър каза, че всеки трябва да отговаря за себе си. Вашият син — ваша отговорност, не моя.
Галина бавно седна. Погледна кутиите с пица. После сина си.
— Обясни.
Димитър започна да бърбори за справедливост, съвременни отношения, приятеля Петър. Галина слушаше мълчаливо, лицето ѝ беше като камък.
— Значи ти реши, че тя те изяжда — каза тя най-накрая. — Ти.
— Мамо, просто исках честност…
— Млъкни! Кой купуваше храната за този дом девет години? Кой готвеше всяка събота, докато ти седеше пред телевизора? Кой купуваше лекарствата на баща ти миналата година?
— Ами Ива, но…
— Кой плати подаръка на сестра ми за юбилея? Кой всеки път подреждаше масата така, че на всички да им е удобно? А ти какво правеше? Идваше, сядаш и чакаш да те обслужат.
Димитър пребледня.
— Мамо, какво общо има това? Аз нали плащам за апартамента!
— За своя апартамент! Девет години ѝ го натякваш сякаш е тук на чужда трапеза!
Галина стана и взе чантата си.
— Хайде — каза тя на мъжа си. — Не искам да ям тази пица. И не искам да седя на маса, където унижават снаха ми.
Тя се обърна към Димитър:
— А теб трябва да те е срам. Девет години тя държеше този дом изправен, а ти го приемаше за даденост. Отгледала съм алчен и дребнав човек. Боли ме да го призная.
