Вечерта си купих прошуто, пресен багет и бутилка червено сухо вино. Прибрах се у дома, подредих си чиния, седнах да вечерям. Димитър се върна след половин час и надникна в хладилника.
— А за мен?
— Не знам. Ти сам каза, че всеки трябва да отговаря за себе си.
Той се намръщи, извади пелмени и мълчаливо започна да ги вари. Аз продължих да ям, наслаждавайки се на всяка хапка.
Мина седмица. Димитър се хранеше с полуфабрикати и доставки. Аз си приготвях това, което винаги съм искала, но не съм правила — той не обичаше такива неща. Морски дарове. Зеленчукови огретени. Леки салати. Той гледаше чиниите ми със зле прикрита завист.
В петък вечерта каза:
— Слушай, може би стига глупости? Можеш да сготвиш за двама.
— Мога. Но няма да го направя. Ти сам въведе тези правила.
— Ама аз тогава се шегувах! Да не си ми се обидила?
— Не. Просто приех условията ти.
Той хвърли опаковката от бургера в коша и излезе от кухнята с трясък на вратата.
Съботата започна с неговото нервно телефонно обаждане още от входа.
— Мама и татко идват след два часа. Ще приготвиш ли нещо?
Седях на леглото с книга в ръка.
— Не.
— Как така не? Те идват всяка събота!
— Знам. Девет години подред аз стоях до печката от сутрин до вечер. Майка ти нито веднъж не каза благодаря. Отсега нататък това е твоя грижа.
— Полудя ли?
— Никак даже. Всеки за себе си — помниш ли? Твоите родители — твоя отговорност.
Димитър пребледня, обърна се рязко и тресна вратата след себе си. Чух как звъни на доставчика, кара се с оператора и дрънчи с тенджери в кухнята.
Когато звъннаха на вратата, бях облечена в красива рокля, косата ми беше пригладена, лек грим на лицето ми. Отворих и поздравих Галина и свекъра си, поканих ги в хола и се върнах към книгата си.
Галина пристъпи към масата и застина на място.
