— Ти си ми баща само защото съм се родила. Това е биология, а не отношения. Аз не съм те избирала. Но сега избирам — да нямам нищо общо с теб.
Лицето на Александър се покри с червени петна.
— Безсърдечна си! Забрави кой те е отгледал, кой ти е дал живот!
— Ти ми даде живот, а после пет години ми го отнемаше. Сега си го върнах. И не възнамерявам да го давам обратно.
Александър постоя, обърна се и тръгна към вратата. На прага се обърна.
— Ще съжаляваш. Когато остарееш, ще останеш сама. Никой няма да дойде при теб.
Мила го гледаше спокойно, без злоба.
— По-добре сама, отколкото с хора, които ме мразят само защото съм спряла да им давам пари.
Вратата се затвори. Охранителят във фоайето разменяше погледи със секретарката. Мила се върна в кабинета си и седна на бюрото. Ръцете ѝ не трепереха. Вътрешно беше празно и светло.
Месец по-късно ѝ писа Милена.
— Мила, момиче мое, майка ти е много зле вече. Баща ти е в общежитието, едва ходи. Диана не я пускат при децата ѝ. Може ли поне малко да помогнеш?
Мила прочете съобщението и остави телефона настрани. Стана и отиде до прозореца. Долу течеше реката, светеха лампите по крайбрежната алея. Спомни си как лежеше на пода в собственото си антре; как Диана пляскаше с ръце; как майка ѝ мълчеше зад стената.
— Те получиха точно това, което заслужават. Не им дължа нищо.
Повече съобщения от Милена не пристигнаха.
Измина още половин година. Мила седеше на балкона с чаша червено сухо вино и гледаше към Пловдивската река (Казанка). Телефонът ѝ отдавна беше притихнал — нито Александър, нито Диана, нито Гергана я търсеха вече. Сякаш бяха разбрали: тази врата е затворена завинаги.
Понякога мислеше за тях — бегло, без болка, просто като за факт от миналото си. Те бяха част от живота ѝ, но не и самият ѝ живот. Тя беше изградена наново — от работа, свобода и правото да казва „не“.
Диана някъде скиташе по чужди квартири и се оплакваше от неблагодарната си сестра; Александър стоеше в общежитието намусен; Гергана чистеше търговски център и въздишаше тежко… Всеки получаваше точно това, което сам бе създал за себе си.
Мила допи виното си и остави чашата върху парапета на балкона. Утре я чакаше среща с инвеститори; вдругиден — презентация на нов проект… Нейният живот! Нейният избор! Без никакви дългове — освен един: към самата себе си да живее така, както желае тя самата.
Тя спаси себе си по единствения възможен начин — като напусна всичко зад гърба си и затвори всички врати след себе си… И нито веднъж не съжали за това решение.
Долу светлините по крайбрежната алея заблестяха още по-ярко; вятърът донесе мириса на реката… Мила затвори очи и пое дълбоко въздух: свободата ухаеше именно така — свежо, прохладно… като ново начало! Пет години бе плащала за чуждите животи; сега плащаше само за своя собствен живот — най-добрата сделка в живота ѝ!
Александър някога беше казал: „Ти ни дължиш.“ Но той грешеше: тя не беше длъжна никому нищо — нито любов към онези, които никога не са я обичали; нито пари на онези, които ги искат насила; нито живот на тези, които са й го рушили… Единственото й задължение бе да си тръгне.
И тя го направи!
На сутринта те останаха без ток, без пари (левове), без осигуровки и без дом.
А тя остана с най-важното – със себе си!
Ако ви е харесало – харесайте публикацията,
оставете коментар
и се абонирайте!
