Той се премести там след месец. Гергана замина при сестра си в Исперих, намери работа като чистачка. Сестра ѝ я прие да живее при нея, но всеки ден ѝ напомняше колко позорно се е получило всичко.
Александър изпрати писмо чрез бившите колеги на Мила.
— Дъще, прости ми, избухнах. Върни се, ще оправим всичко.
Мила прочете, усмихна се леко. Написа едно съобщение.
— Не си избухнал. Винаги си го искал така. Аз вече не съм ти дъщеря.
Повече не отговори.
Мила работи в Пловдив половин година. Длъжността беше точно това, което очакваше. Нае по-хубав апартамент в центъра с две стаи. Купи си нов телефон и дрехи — за първи път от пет години насам. Ходеше по кафенета, разхождаше се по крайбрежната алея. Вътрешно усещаше сякаш е откраднала чужд живот. Но това беше нейният живот.
Гергана писа от нов номер.
— Мила, аз съм мама. Искам да поговорим. Моля те.
Мила гледа екрана две минути.
— Казвай.
— Разбирам, че си ядосана. Но ти си дъщеря ми. Нима не можеш да простиш?
Мила чете и вътре в себе си не усеща нищо.
— Прошката има смисъл само когато има какво да губиш. Аз нямам какво да губя вече. За мен вече не сте семейство.
— Как можеш така? Аз те родих, отгледах те!
Мила се усмихна тъжно.
— Отгледа ме, за да ви издържам после. Това не е любов — това е инвестиция. Не ви се изплати.
Блокира номера ѝ.
Диана пишеше от фалшиви профили.
— Мила, моля те, трябват ми пари, нямам с какво да живея!
После:
— Ти ми взе децата! Заради теб ги загубих!
Мила спря и препрочете написаното. Отговори само веднъж:
— Нищо не съм взела — ти сама ги даде с аплодисменти на всички останали.
Блокира я завинаги.
Измина година. Мила получи повишение — заместник-финансов директор стана тя самата! Купи си кола — малка, но своя собствена; премести се в нов апартамент с изглед към реката Пловдивка.
Един ден секретарката позвъни по вътрешния телефон:
— При вас дойде човек… Казва, че ви е баща…
Мила застина на място.
— Кажете му… че ме няма!
— Казва, че ще чака… Седи във фоайето…
Мила затвори слушалката, стана и слезе долу.
Александър седеше на диванчето със стара якета и измачкана риза; отслабнал и остарял поне с десет години… Като я видя — стана веднага прав; Мила спря на три метра пред него със скръстени ръце:
— Говори!
Александър огледа фоайето — имаше още няколко души наблизо…
— Може ли навън? Или някъде другаде?
Мила поклати глава:
— Тук! Бързо!
Александър преглътна тежко и прокара ръка през лицето си:
— Знам… сгреших много… Но ти все пак си ми дете! Не можеш ли да помогнеш? Живея в общежитие… гърбът ме предаде… не мога да работя повече… Майка ти боледува – трябват ѝ лекарства… Диана изчезва някъде – децата й ги няма при нас вече… Нали сме семейство все пак, Мила…
Мила слушаше и вътре цареше тишина:
— Ние не сме семейство! Семейство значи любов – а не използване! Ти винаги ме притискаше и опитваше да разбиеш живота ми; Диана пляскаше с ръце; майка мълчеше! Вие не сте семейство – просто хора решили че аз съм длъжна! Аз нищо не ви дължа!
Александър пристъпи напред с протегната ръка:
— Мила… как можеш така? Аз съм ти баща!
Мила направи крачка назад…
