Мила лежеше на пода в антрето, върху линолеума, и гледаше към стената. Александър държеше телефона ѝ до ухото си, гласът му беше равен, делови.
— Да, здравейте. Аз съм бащата на Мила. Тя отказва вашето предложение. Семейни обстоятелства, разбирате.
Мила се опита да помръдне, но ръката на баща ѝ я задържа.
Беше на двадесет и пет години и пет години носеше цялото семейство на гърба си — майка си Гергана, баща си и сестра си Диана с двете ѝ деца. Плащаше за всичко: за апартамента, за храната, за училището на племенниците Георги и Лилия, за лекарствата. Наемаше стая в София, където имаше само диван и маса. А Пловдив — това беше шансът ѝ. Главен финансов анализатор, три пъти повече пари, най-после живот за себе си.
Александър остави слушалката на пода до лицето ѝ.
— Животът ти ни го дължиш, разбра ли? Опиташ ли се да избягаш — много ще съжаляваш.
Диана, която стоеше до вратата по халат, започна да пляска с ръце.
— Точно така, тате! Кой ще плаща за децата ми ако тя си тръгне? Мисли ли си че аз ще работя?
Гергана мълчеше в кухнята и само въздъхна тежко. Мила затвори очи. Пет години преглъщаше всичко това. Всеки месец — пари; всяка седмица — претенции. Малко било, закъсняла е; на Георги му трябват маратонки; на Лилия — рокля. Диана не беше работила нито ден откакто се роди синът ѝ; разглеждаше социални мрежи и се оплакваше на приятелките си от тежкия живот. Александър напусна работа като шофьор преди три години — уж болки в гърба имал. Но прекарваше часове в гаража.
Мила стана от пода когато баща ѝ излезе. Диана още постоя малко сякаш чака благодарност.
— Нали разбираш? Без теб няма да оцелеем.
Мила мълчаливо отиде в банята, заключи се и седна на ръба на ваната. Ръцете ѝ трепереха — но не от страх. Отвори банковото приложение: пет години преводи… Много пари… Наистина много… Апартамента където живееха бе купила преди година на свое име. Те мислеха че е под наем… Не им беше казала…
Излезе от банята. Вдигна телефона от пода и набра работодателя си. Секретарката отвърна сухо:
— Разбрахме че отказвате.
Мила обясни че това не е нейният отказ.
— Не ни трябват служители с такива семейни проблеми… Извинете…
Затвориха телефона… Мила стоеше и слушаше как в кухнята Диана шумно разказваше на майка им как Мила наглеела и искала да ги изостави… Гергана мърмореше нещо тихо но не възразяваше… Александър включи телевизора…
Мила се върна в стаята си — бивш килер без прозорец… Извади чанта и започна да събира дрехите си… Бавно… Методично… После отвори лаптопа…
Планът се роди сам: всички сметки са към нейната карта: токът, газта, водата интернетът… Отмени автоматичните плащания – всичко спря още сутринта… Застраховките – здравната и тази за колата – анулира ги… Мобилните телефони – семеен тарифен план с главен номер нейния – изключи трите номера…
После отвори документите за апартамента… Удостоверението за собственост… Нейното име… Разпечата уведомление за изселване – шестдесет дни… Написа три писма…
На Диана: „Тогава пляскаше с ръце когато той ме натискаше… Сега потърси кой ще плаща вместо мен.“
