После последва ядосана, уморена въздишка.
– Добре. Става. Ти победи. Ще си тръгна. Само махни скрийншотовете, помоли приятелките си да ги изтрият. Сега не мога да изляза никъде, всички мислят…
– Че си издържана? Така е. Пет години ми висеше на врата, нито ден не работи, не вложи и стотинка в нищо. Само чакаше момента да изчезнеш с парите. Не ти се получи.
Мъжът замълча. Преглътна.
– Нищо няма да трия. Живей с това. Както и аз живях.
Затвори телефона. Блокира и номера му. Погледна през прозореца. Вече не валеше дъжд. Тротоарът блестеше.
Минаха два месеца. Ива се върна на работа — в магазина за детски дрехи, който междувременно беше станал цяла верига. Доставчици, договори, колекции. Само че вече нямаше обаждания „кога ще дойдеш?“, нямаше тревога дали пак ще закъснее.
Една сутрин асистентката ѝ Лилия надникна в офиса и остави пред нея телефон.
– Ива, писаха ви лично съобщение. Извинете, случайно го видях… Но струва си да го прочетете.
Непознат профил: Емилия.
„Добър ден! Вие бяхте женена за Васил? Аз съм тази Емилия… Преди половин година той изчезна без обяснение. Мислех, че проблемът е в мен… Наскоро научих истината — лъгал е и мен, после вас, после Полина… Разбрах: не аз съм виновната — той е такъв човек… Благодаря ви, че ми отворихте очите.“
Ива написа отговора:
„Няма за какво. Пазете се.“
Затвори съобщението. Емилия не беше част от нейната история.
Вечерта Ива се прибираше през парка към дома си. Светлините на лампите проблясваха приглушено. Телефонът ѝ мълчеше – никой нищо не изискваше вече от нея.
Вкъщи се преоблече, наля си вода и седна до прозореца. Градът — светлини, коли, живот… Васил някъде там… Полина… Емилия… Всички продължаваха напред.
Ива отвори чекмеджето и извади сребърната гривна – погледна я: овехтяла, ненужна вещ… Стана, отвори прозореца и я хвърли навън – гривната издрънча по камъните в тъмното.
Трясна прозореца и седна обратно.
Тишината беше пълна.
За първи път от пет години — тя принадлежеше само на себе си.
