Под него имаше още едно име. Емилия. На четиридесет и две, разведена, с две деца. Същите изречения: „Скоро ще бъда свободен, издръж още малко.“ „Оная стара глупачка нищо не подозира.“ Отпреди три месеца, после — тишина.
Полина беше просто следващата.
Ива създаде нов профил. Без снимка. Написа на Полина:
„Срещаш се с Васил. Но не си единствена. Преди теб беше Емилия — ето ти съобщенията. Просто си поредната. Помисли си.“
Прикачи скрийншотовете. Натисна „изпрати“. Остави телефона настрани. Сърцето ѝ биеше силно — не от страх, а от облекчение.
Изпрати същото и на още двама души — приятелките на Полина, които под всяка нейна публикация оставяха сърчица. Достатъчно беше.
Три дни по-късно Васил се обади от непознат номер.
— Какво направи?!
— Смених ключалките.
— Не ключалките! Полина! Писа ѝ! Разпространи мръсотията сред приятелките ѝ!
Ива седна на перваза на прозореца. Навън валеше дъжд.
— Не мръсотия, а твоите думи. Скрийншоти. Ти ги написа, аз само ги показах.
Мъжът дишаше тежко.
— Знаеш ли какво направи? Всички разбраха! Приятелките ѝ го качиха в сторита, колегите също видяха! Всички говорят за мен!
— Не тя те изложи на позор. Ти сам го направи, когато имаше две жени едновременно и ме наричаше глупачка с пари.
— Луда си! Стара и фрустрирана! Не можеш да понесеш, че си тръгнах!
Ива слушаше без да прекъсва. Вътре в нея се скъса последната нишка — тази, за която досега се държеше.
— Не си тръгнахте ти от мен. Просто исках да живея за себе си. Ти винаги беше такъв правилникар, студен човек. Невъзможно беше да се издържа с теб.
— Невъзможно беше парите ми да отиват за Полина. И преди това за Емилия.
Мъжът замълча.
— Откъде… следеше ли ме?
— Не съм те следила. Просто не изтри съобщенията си. Аз само ги видях.
Тишина. После ядосана и уморена въздишка…
