Лицето му потрепери.
— Прочела си? Ровила си в телефона ми? Това как се нарича?
— Нарича се така, че от два дни го беше оставил в кухнята. Случайно го отворих, видях Полина. Останалото беше лесно да се досетя.
Васил стана, прекоси кухнята и прокара ръка през косата си.
— Добре. Да, има едно момиче. И какво от това? Нищо не означава, просто от скука. Ти все работиш, постоянно си заета. Какво да правя, да стоя между четири стени?
Ива вдигна гривната и я завъртя между пръстите си.
— Свали тази гривна тогава, когато тя ти каза, че среброто е за старци. Нали?
Мъжът стисна челюстта си.
— Недей да започваш.
— Не започвам. Приключвам.
Стана и тръгна. Мъжът се опита да я спре за рамото — Ива рязко се обърна назад и той отстъпи крачка.
— Мислиш ли, че без парите ти съм никой? Мислиш ли, че можеш да ме сплашиш? Ще намеря другаде, не съм дете.
— Ще намериш. Просто не тук. Събирай си багажа. Утре сменям ключалката.
Мъжът застина на място. Изсмя се — злобно и кратко.
— Гониш ме? От онзи апартамент, който пет години аз обзавеждах?
— От онзи апартамент, на чиито документи пише само моето име. Да. И който обзаведе с моите пари.
Тръгна си призори и така тресна вратата, че прозорците затрепериха. Ива седеше в хола и слушаше тишината. Пет години гради този живот. Мъжът беше до нея. Говореше красиви думи. Тя не поиска много — само да бъде там.
И той беше там. Просто не с нея.
Ръцете ѝ трепереха. Стисна ги силно една в друга — но треперенето не преминаваше. Искаше да му се обади: „Върни се, нека поговорим.“ Но знаеше — това е капанът: когато повече те е страх от самотата отколкото от унижението.
Ива извади телефона — паролата я знаеше отдавна. Започна да прелиства съобщенията му: Полина — двадесет и осем годишна SMM-мениджърка; забележима, амбициозна: „Скоро ще уредя всичко, скъпа…
