– Свършиха ли парите, Ива? – попита той.
– Не, просто вече нямаш достъп до тях.
Васил влезе в апартамента около полунощ, носеше аромата на парфюма си и някаква чужда, сладка миризма. Ива седеше в кухнята, пред нея лежеше сребърната ѝ гривна — онази, която беше получила за първата им годишнина. От три месеца не я носеше. Беше казала, че ѝ претривала китката.
Когато той мина покрай нея, тя дори не погледна нагоре, само ключовете му издрънчаха.
– Защо не спиш?
Мълчеше. Гледаше гривната — беше поизносена, но здрава. Сутринта я намери в чекмеджето си, под чорапите. Не беше изгубена. Скрила я беше.
– Уморен съм до смърт. Срещата се проточи, партньорите ме засипаха с въпроси.
Вдигна поглед към него. Мъжът е на тридесет и пет години, тя — на петдесет и шест. Преди пет години повярва, че не е дошъл при нея заради парите.
– Каква среща?
Мъжът се ухили и отвори хладилника.
– Бизнес среща. Знаеш добре — стартирам проекта си, всичко е много сериозно.
„Проектът“. Този, който тя финансираше вече половин година — без документи, без резултати. Само разходи: ресторанти, бутици, бензиностанции из провинцията.
Ива извади телефона си и го остави с екрана нагоре на масата. Беше отворен чатът ѝ с Полина. Дори не си бе направила труда да го скрие.
– Чуй ме — утре сутрин пак трябва да тръгвам някъде. Ще ми дадеш ли картата? Превиших лимита си.
Ива се усмихна леко.
– Картата? Вече я няма.
Мъжът сбърчи вежди.
– Как така я няма?
– Днес закрих достъпа до всички сметки. Отсега нататък нищо твое няма да работи никъде.
Тишина. Гледаше я така сякаш говори на китайски език. После прекалено бавно седна срещу нея.
– Ива, какво правиш? Ние сме семейство!
– Бяхме…
Опита се да се усмихне, но стана насилено. Посегна към ръката ѝ — Ива дръпна дланта си назад.
— Какви са тези детски глупости? Обиждаш ли се за нещо? Хайде да поговорим нормално — ще ти обясня всичко!
— Не е нужно… Всичко прочетох.
