– Значи ти си синът на Зоя?! Я да видиш! Колко години минаха, та чак сега се сети за роднините си?! Такива родители е грях да си спомняш!
Старецът изплю направо на земята и поклати глава.
– Майка ти щастие е виждала само на дъното на бутилката. И баща ти беше същият. Нещо им се случи там, дали свада в компанията, дали нещо друго, но майка ти я няма вече. Остана ти под грижите на баща си. А те там направиха не знам какво! В крайна сметка започна пожар. А при нас, виждаш ли, какво разстояние има до града? Докато дочакаш пожарната…
Старецът отново поклати глава. Сбръчка вежди, сякаш се напрягаше да извади спомените.
– Тук някога Мила работеше като фелдшерка. Прекрасна жена беше, добър човек, винаги помагаше – денем или нощем! Тя влетя в къщата и те изнесе от огъня. Направо на ръце те изнесе, самата тя обгоря – цялата ѝ ръце станаха на коричка. Ако не беше тя, пожарната нямаше да успее навреме. Не знам какво стана после с нея…
– Тя ме осинови – каза тихо Пламен, ужасен от мисълта колко много се е сърдил на своята приемна майка, а всъщност тя му е спасила живота.
– Това е хубаво, тя постъпила като истински човек. Добра жена беше… добра…
Старецът поиска награда за информацията си. Пламен му подаде една банкнота, върна се при колата и след няколко минути чакане потегли към дома.
Седнал отново на масата, Пламен си спомни как точно тук за първи път разбра, че майка му го е осиновила. Как се бе ядосал тогава на нея и колко силно бе искал да научи кои са истинските му родители. Колко много бе желал да чуе всичко лично.
Ядосан сам на себе си Пламен удари по кутийката и вътре нещо щракна. Взе я в ръце и я разклати – разбра, че още не е извадил всичко оттам. Под малката дървена плочка лежеше още едно писмо. Когато Пламен започна да го чете, очите му се напълниха със сълзи:
„Много ми е мъчно, че не можах да ти кажа това докато бях жива. Прости ми, Пламене, че не разкрих истината за твоето идване при мен.
Просто исках детството ти да бъде щастливо – с истинско семейство до теб. От онзи ден насам – когато те изнесох от огъня – никога не забравих уплашеното ти личице: тъмните вежди и пухкавите мигли.
До последно се борих за теб и дадох всичко от себе си. Пламене, синко…
Ти винаги ще бъдеш моят роден син! Целия си живот – от момента в който те срещнах – обичах те и ще продължа да те обичам и закрилям винаги! Прости ми за мълчанието ми… за страха ми… Просто толкова много исках да бъдеш щастлив! С обич: твоя Мила.“
Пламен положи глава върху масата и заплака горчиво – плачеше за Мила… за своя гняв… за това колко несправедливо бе мислил за нея през цялото това време.
На следващия ден Пламен се върна в селото. Реши повече да не продава къщата; премина към дистанционна работа и започна постепенно да подрежда живота си там. Христо прибра при себе си – което много зарадва съседката.
Измина вече година откакто Пламен научи истината около своето минало: живееше с приятелката си; готвеха се скоро да сключат брак; всяка сутрин галеше Христо зад ухото; обзаведе стопанство; животът му течеше спокойно по свой ред.
Но думите написани с трепереща ръка в онова писмо той помнеше все така ясно…
Може би тя действително го обича… закриля го все още? Като че ли чула мислите му — яркожълта синигерче кацна върху тънък клон пред прозореца: погледна към Пламен с лек наклон на главицата… а после литна високо нагоре…
Младият мъж погледа красивия оранжев залез… После повика кучето след себе си вкъщи.
Животът продължава — въпреки всичко…
