Валентин, щом разбра за какво става дума, пусна младежа в къщата. Но не го покани по-нататък от прага.
Чуваха се виковете на внуците и как някаква жена, смеейки се, разказва история. Валентин имаше семейство и не искаше да рови в миналото. А Пламен вече нямаше никакво семейство…
– Не ме съди, Пламен. Спомни си, колко съм се занимавал с теб като дете, никога зло на теб или на Мила не съм сторил. Само че обещах на Мила нищо да не разказвам и затова си мълчах. Не знам откъде си се взел. Мила ми се обади и каза спешно да я взема. Тогава имах мераци към нея, затова хукнах преди бурята. Взехме те от дома за деца „Лъч“. Сега ще ти кажа адреса му, горе-долу.
Валентин обясни къде се намира домът за деца, а после, намръщен, изведнъж събра мислите си и каза:
– Явно чак сега си разбрал, нали? Недей да се сърдиш на майка си – тя те прие като свой и те обичаше като свое дете. Остави тази болка за миналото си. Който и да те е оставил в дома – не заслужава дори да го помниш.
Валентин потупа Пламен по рамото. Младият мъж отново излезе при колата си. Преспа в къщата на майка си, а на следващата сутрин излъга по телефона началника си, че е много болен, и тръгна към града, откъдето майка му го беше довела.
Скитайки из уличките, Пламен намери именно този детски дом. И щом видя възпитателката – директно ѝ каза защо е дошъл.
Пламeн беше въведен в кабинета при директорката. Възрастна жена с набраздено от бръчки лице го разглеждаше внимателно – сякаш го помнеше.
– Рядко идват при нас такива като теб… И уж не трябва да разкриваме нищо… Но понеже това е твоята история – грях ще е да ти премълча истината. Когато новата ти майка те взе – всички много се радвахме! Ти почти два дни дори не престоя тук – усмихна се възрастната жена.
– Как ме запомнихте? Колко години минаха? Двайсет?
– Малките рядко ги осиновяват – никой освен нас сякаш не ги ще… А когато ги вземат – за нас е празник! Затова помним…
Възрастната жена бавно се подпря на ръба на масата и стана; протегна ръка към рафта с документи и започна да ги преглежда една по една. После извади няколко листа и ги подаде на младия мъж.
– Доведе те твоята приемна майка! Ето селото, откъдето те е взела… Направо при нас те доведе; все питаше може ли веднага да те вземе със себе си… До колкото знам после буквално измоли разрешение веднага да тръгнете още докато документите станат готови…
– Откъде ме е взела? Нима ме е отвлякла от онова село? – още повече объркан попита Пламен.
– Казват имало пожар… Ето тук даже един полицай е записал адреса… Повече нищо не знам – прости ми! Радвам се само да видя какъв човек си станал!
Говориха още около четвърт час. После Пламен пак излезе навън с нова следа в ръцете си и тръгна към селото – трябваше най-сетне да разбере откъде всъщност идва.
Какво ли беше станало с истинското му семейство?
Но колкото повече научаваше за живота си Пламен, толкова по-малко таеше гняв към майка си. Ето как тя се бе борила за него: не просто го бе довела тук — искала бе той завинаги да остане нейно дете.
Селото беше доста далеч — едва след четири часа друсане по черни пътища Пламен стигна до почти забравено от Бога място сред нищото. Започна да разпитва всеки срещнат докато най-сетне попадна на един старец…
