– Само в памет на твоята майка го взех. Но, честно казано, ако решиш да го вземеш, ще бъда щастлива. Вече не съм на възраст да възпитавам кученце. А и ако кученцето тежи колкото една здрава голяма куче, сам разбираш…
Пламен само кимна. Изобщо не беше мислил за кучето, а и Мила не беше споменала нищо. Мъжът влезе вътре, изкачи се по стълбите до втория етаж, приближи се до портрета на баба си и напипа малък лост зад платното.
Мъжът завъртя лоста и чу скърцащ щракване. Зад нишата се показа красив дървен сандък, ръчно изрисуван с камъни. Пламен го уви в кърпа, за да не буди любопитството на съседите, после излезе към колата.
– Пламен, помисли си, може все пак да го вземеш? Все пак е спомен от майка ти. Тя много го обичаше.
Мъжът отново погледна към съседката, кимна неопределено и се качи в автомобила. Когато се прибра вкъщи и си направи обичайната чаша кафе, Пламен отвори малкото сандъче. Вътре имаше пожълтели листове хартия и стари писма. После изведнъж видя документ в плик.
Но когато Пламен отвори плика, буквално зяпна от изненада – вътре беше удостоверение за осиновяване. През целия си живот нито веднъж не бе изпитвал съмнение дали е роден или осиновен син.
През целия му живот Мила е криела това от него?
И каква му е тя сега?!
Пламен внезапно усети такава ярост, че едва дишаше – сякаш мехове във фабрика раздуваха нещо вътре в него и му отнемаха въздуха.
Как е могла да скрие това от него?! Как е могла да не му каже нищо за това, че всъщност не му е родна майка?!
Скоро гневът премина в ступор. На следващия ден на работа Пламен сподели случилото се с колегата си. Но докато самият той бе бесен до скърцане със зъби, колегата само сви рамене.
– Осиновили са те – и какво? Какво значение има? Израснал си в семейство и любов. Има ли значение дали са ти казали или не?
– Не разбираш! – измърмори под носа си Пламен.
– Всичко разбирам, Пламен. Ядосан си заради загубата на Мила. Ядосан си на живота – че е толкова несправедлив… И затова прехвърляш този гняв върху ситуацията.
Пламен махна с ръка – знаеше добре защо всъщност се ядосва: именно на Мила беше ядът му; тя никога нищо не му каза през всичките тези години…
Няколко дни мъжът ходеше замислен над тези мисли. После реши да се върне в селото от детството си – там всичко вече бе различно отпреди години; единственият останал старец беше Кирил. Дали той ще си спомни нещо?
Пламен мина през магазина за пълна торба продукти и някакви мезета и пристигна при Кирил с всички тези дарове. Старецът първо се засрами и отказа да ги приеме, но после все пак прие; само поклати глава: „Не бива миналото да се рови.“ Но след като мъжете отпиха по чашка-две-три, разговорът потръгна откровено.
– Майка ти те доведе посред нощ – малко преди Нова година беше това… Помня добре: после такава виелица удари! Аз още тогава пошегувах: „Мила донесе бурята със себе си.“
– А с кого дойде тя? Мила никога не караше кола…
– Председателят я докара – Валентин… Подробности не знам; никога носа си в чужди работи не съм бъркал… Отиди при него сам – добър човек е; ще ти разкаже каквото знае… Ако ли пък замълчи – кажи му от мен поздрав: „Кирил вече всичко ти каза!“ — усмихнато добави старецът.
Пламен благодари и въпреки сгъстяващите се сумраци веднага тръгна към председателя.
