– Пламен, когато се прибереш у дома, качи се на втория етаж. Там, зад портрета на баба ти, има малко скривалище… Отвори го и извади оттам сандъчето… Само че не го отваряй още. Когато мен вече ме няма, тогава ще видиш какво има вътре…
Жената въздъхна тежко. Опита се да се обърне на една страна, но нямаше сили. В болничната стая се носеше миризма на лекарства.
– Пламен, само не ми се сърди, когато прочетеш всичко. Може би ще ме разбереш, не знам. Просто ми прости, докато съм още жива…
Мила не успя да довърши изречението си — очите ѝ започнаха да се затварят. Лекарството подейства и тя отново потъна в сън. Пламен пристъпи до майка си, нежно я погали по дланта и после излезе.
В коридора цареше суматоха. Някаква млада медицинска сестра жестикулираше оживено и обясняваше нещо на лекаря. До тях стоеше пациент и наблюдаваше всичко това изпод вежди. За всички останали животът продължаваше напред. Само за Пламен сякаш бе спрял.
– О, Пламен, тъкмо към вас вървях! — чу се гласът на лекаря.
Той му направи знак да го последва. Младият мъж постоя няколко минути пред стаята на майка си — сякаш не искаше да си тръгне — но все пак тръгна след лекуващия ѝ лекар. Нямаше никакви илюзии относно случващото се; разбираше добре, че нищо вече не може да помогне на майка му.
Лекарят му предложи да седне; самият той рухна в старо компютърно кресло с напукана кожа и потъмнели тапети около него… Цялата болница изглеждаше като останала от друго време.
Мъжът в бял халат дълго говори за преходността на живота — как е хубаво поне че може да бъде до майка си в последните ѝ дни… Всички тези думи звучаха като хвърлени в празното пространство.
– Дръжте се, Пламен. Остават ѝ буквално броени дни. Извинете ни, че не можахме да помогнем повече — но опитайте и нас да разберете: понякога животът налага своите корекции дори когато става дума за лечение…
Пламен кимна безмълвно и не каза нищо повече. Излезе навън внимателно по изпочупените стъпала на болницата. Седнал в колата си просто гледаше втренчено към олющената сграда и хората пред входа ѝ.
Как ще продължи без Мила? И какво ли крие тази кутия?
Болестта на майка му дойде внезапно: първоначално дори не говореха за това; после недъгът вътре в нея започна да расте като див звяр – неудържим и настойчив.
…Два дни след този разговор Мила вече я нямаше сред живите. Не се събуди сутринта – а с оглед диагнозата ѝ това може би беше най-лекият край за нея. След като всички почести бяха отдадени, Пламен най-сетне си спомни думите ѝ за кутията вкъщи.
В почивния ден мъжът пристигна в опустелия дом на майка си; стените без нейното присъствие изглеждаха чужди и избледнели – къщата го гледаше с празни черни очи като натрапник.
– Пламен, помислих си вече няма да дойдеш! – каза съседката с укорителен тон.
В този момент почти я повали черният Адонис, който изскочи навън със замах.
Преди години Мила бе прибрала кученцето от пътя – предишните му стопани го бяха захвърлили завързано в черен чувал край шосето… Сега този черен като катран пес с ненормално дълги крака и издължена муцуна като руска хрътка бе останал без стопанката си – затова намерил подслон при съседката.
– Много ли ти създава грижи?
Жената сви рамене; погледна кучето — то сякаш разбрало разговора за себе си подвило опашка, прилепило уши назад и погледнало новата стопанка със жалостлив поглед.
